Джуд Деверо - Дукесата

— Хари казва друго.

— А той знае всичко по-добре, нали?

Този човек имаше неподражаемата способност да я ядосва. Забрави за майчинските си чувства, скочи на крака и го изгледа от високо.

— Надявам се, че сега вече си възвърнахте силите и ще се приберете без моя помощ. Желая ви щастие и дълъг живот. Лека нощ — с тези думи му обърна гръб и се затича към къщата.

— Нямате настроение — каза Оман, докато разтребваше масата.

— Жени — промърмори Тревилиън.

— Тази е по-различна, нали?

Тревилиън дръпна от лулата си.

— Да, по-различна е. Тя е огън и лед. Жена и дете едновременно. Знае много и все пак е самата невинност.

Облегна се назад и пусна кълбо дим към тавана.

— Може да стане опасна — каза той високо.

Откакто се запозна с нея, спокойствието му се изпари. В един момент се чудеше как да я замъкне в леглото, а в следващия му се искаше да й прочете на глас нещо, което беше написал. Тази вечер усети нейната нежност и се изненада. Жени, страстни като нея, по правило не се интересуваха от болни мъже. Но тя прояви съчувствие към него. Можеше да бъде както състрадателна, така и темпераментна — само като си спомнеше как разглеждаше ръцете му, по челото му избиваше пот. Как копнееше да й покаже какво умеят тези ръце.

Мактарвит, помисли си той. Иска да се запознае със стария Мактарвит, иска аз да попреча на стареца да краде рогатия добитък. Сякаш това ме засяга, помисли си Тревилиън. Какво ме грее проклетата й традиция?

Пусна още кълбета дим във въздуха и се усмихна. Изглеждаше толкова очарователна, когато се караше с него заради този опърничав старец. Нейните коси, очите й, хубавата й гръд…

— Хари не умее да я цени — каза той високо.

Хари не знаеше, че е умна. Хари дори не подозираше колко лесно можеше да събуди страстта й, която бушува току под повърхността, но той и не проявяваше достатъчно интерес към нея. Ако ми принадлежеше, помисли си Тревилиън, щях да намеря време да й дам всичко, което може да научи, и нямаше да я оставям с дни сама.

Навъсено си наложи да не мисли за това и се изправи на крака.

— Отивам да спя — каза той, без да обръща внимание на учудения поглед, който му хвърли Оман.

Тревилиън никога не си лягаше преди един часа през нощта — смяташе, че има да свърши прекалено много неща в живота си, за да пропилява много време в сън.

На следващото утро той стана много рано. Излезе от гостната, спусна се надолу по старинната вита стълба, отвори едно прозорче и се покатери на покрива. Тръгна по ръба му и установи, че Хари беше прав — той наистина скоро щеше да рухне. Когато стигна до втората капандура, отвори я внимателно и се спусна по тясно, занемарено стълбище. Явно от години никой не беше минавал оттук, тъй като намери едно оловно войниче и го вдигна. Не беше нито негово, нито на по-големия му брат. А на Хари не беше разрешено да играе със своите несъщи братя и сестри.

Тревилиън се спусна още два етажа по-надолу, докато стигна малка врата и я отвори. Както очакваше, пред нея висеше огромен стенен килим.

Промуши се покрай гоблена и се озова в тъмна стая. Стресна се, когато завари там дребна закръглена дама с посивели коси, която го наблюдаваше в здрача. Беше му трудно да разпознае в полумрака коя беше жената.

— Здравей, лельо Мей — подвикна той усмихнато. — Ти май все така мъчно заспиваш?

Известно време тя го гледаше изпитателно.

— Ти си Уили, нали? Вече си станал мъж.

— Не, лельо Мей. Уили е мъртъв. Не помниш ли?

— Ах, да, той умря. — Старицата продължи да го разглежда. — Ами кой си ти тогава?

— Духът му — обясни той и й намигна.

— Като дух ще намериш доста събратя в тази къща — каза тя и излезе от стаята.

— Нищо не се е променило — промърмори Тревилиън и мина в съседната малка гостна. В ламперията, с която бяха облицовани стените й, имаше тайна врата.

Когато къщата била още замък, имало много скрити ходници, за да избяга семейството в случай на опасност. Когато по-късните поколения разширявали замъка чрез пристройки, те запазили обичая да изграждат потайни коридори, стълбища и врати. През осемнадесетото столетие един от прадедите на Тревилиън решил да огради цялата постройка с хубава модерна фасада, но не си дал труда да преустрои вътрешността, а може би пък не му стигнали парите. И така цялата сграда и до ден-днешен си останала пронизана от скрити коридори и стълбища. Тревилиън и по-големият му брат, а понякога и Лотрис, бяха изследвали до насита потайностите на къщата — замък.