Джуд Деверо - Дукесата

— Клер, скъпа, би ли ми донесла шала? Мисля, че тук е ужасно студено — каза майка й.

Клер стана с въздишка, отправи се към спалнята на майка си, намери там един шал и й го занесе. По-късно майка й поиска още одеяло за краката си и този път Клер прояви благоразумие и остави дамите да клюкарстват.

— Ще ставам дукеса, но никой не желае да има вземане-даване с мен — промърмори тя под носа си, като излизаше от Златния салон.

Скита цял час безцелно из главната сграда. После реши, че източното крило по това време е повече или по-малко безлюдно, след като обитателите прекарваха времето си в големия салон и се отправи да разгледа тази част на необикновената постройка.

Тя се състоеше предимно от един дълъг коридор със затворени врати. По стените висяха множество портрети на жени и мъже, явно всичките предай на Хари, макар че никой от тях не притежаваше прелестната му руса коса. Всички бяха тъмнокоси.

В края на коридора Клер стигна до полуотворена врата. Предпазливо я бутна и видя една чудесна стая със сини копринени тапети и килим в прасковен цвят на сини шарки. Светлината, която струеше през прозореца, падаше — о, чудо на чудесата — върху книги! Сякаш притеглена от магнит, Клер пристъпи към стенния шкаф и зачете заглавията по гърба на книгите. Извади „Уевърли“, но когато се обърна, ахна от изненада, тъй като отсреща седеше една жена и безмълвно я наблюдаваше. Беше същата, която няколко пъти й се бе усмихнала в трапезарията.

— Извинете ме. Не знаех, че има някой в стаята. Ще си тръгна веднага, ако ви преча.

— Не — каза жената тихо, а Клер предположи, че е твърде стеснителна. — Моля ви, останете.

Клер седна в едно кресло.

— Прекрасна стая!

— Да, наистина.

— Идвате ли често тук?

— Много често.

Клер разбра, че тази жена не беше особено приказлива и отвори книгата, но забеляза, че другата я наблюдава. Прецени, че беше към тридесет и пет годишна, но беше облечена като ученичка — цялата в розово, с необикновено много рюшове. Роклята я правеше по-възрастна, отколкото бе в действителност, разпуснатите коси — също. Мислено Клер облече жената другояче, прибра косите й на тила, сложи й обици и обикновена рокля с чисти линии, която да подчертае грациозната й фигура.

Усетила погледа й, непознатата вдигна очи. Клер се размърда в креслото си от неудобство.

— Може би най-напред трябва да се запознаем. Казвам се Клер Уилъгби и съм сгодена за дука.

— Да, знам. Ние всички знаем коя сте вие.

Каза го доста дружелюбно, но Клер се ядоса от този отговор.

— Изглежда тук всеки знае всичко за мен, но аз не знам абсолютно нищо за хората наоколо. — И продължи с все по-голямо разочарование: — Опитах се да се представя, но мъжете не желаят да разговарят с мен, повечето жени — също. Сестра ми знае повече от мен за тази къща, макар че един ден аз ще живея тук. Нямам никаква представа кои са гостите, Хари, изглежда, също не знае. Всичко това е много отчайващо.

Жената се усмихна на думите й и Клер си помисли, че с малко пудра и червило ще изглежда дори красива.

— Аз съм Лотрис, сестрата на Хари — каза жената.

Клер не успя да скрие смайването си.

— Сестра му ли? Нямах никаква представа, че има сестра! Ах, извинете ме, че не се представих веднага. Аз…

— Вече всичко е наред. Никак не е трудно да пропуснеш някого в тази къща. Аз…

Тя прекъсна мисълта си, защото в този миг иззвъня звънче над вратата. Усмивката й тутакси изчезна и цялата топлина по лицето й се стопи.

— Извинете ме. Трябва да вървя. Мама се нуждае от мен. — Преди Клер да каже нещо, Лотрис излезе от стаята.

Клер не беше сигурна дали е удобно да стои повече тук, тъй като явно това беше апартаментът на Лотрис, но книгите в стенния шкаф я изкушаваха прекалено силно и тя не можа да устои. Потърси по-удобно кресло, кръстоса крака и се залови да чете „Уевърли“.

В пет часа следобед отекна гонг и тя слезе за чая, който се сервираше в отделни помещения за мъжете и жените. Успя да седне до Лотрис и се опита да завърже разговор с нея.

— Много ли е болна майка ви? — попита тя.

При въпроса на Клер разговорите стихнаха и всички погледи се насочиха към Лотрис, която цялата се изчерви. Опита да отпие глътка чай, но не можа, чашата й издрънча в чинийката и тя избяга от стаята.

Арва хвърли укоризнен поглед към дъщеря си, която пак бе сгрешила.

След чая Клер се оттегли в стаята си, седна до прозореца и се вторачи навън. Маймунката бе казала, че Брамли е странна къща, но според нея това беше доста слаба дума. С копнеж си помисли за своя дом в Ню Йорк, където се разхождаше на воля из парка и свободно посещаваше други хора и къщи. Спомни си за своите приятели, които често й идваха на гости, смееха се и си приказваха с часове. Прислужниците в къщи идваха, щом ги повикаха и правеха, каквото се искаше от тях. Преди да пристигне в Брамли, храната не представляваше проблем. Когато четеше и искаше да хапне, беше достатъчно да позвъни и веднага й носеха нещо на поднос в стаята.