Джуд Деверо - Дукесата

Той запали свещ и се изкачи по една стълба, отвори тихо леко поскърцваща врата и престъпи прага на стаята, която някога принадлежеше на баща му. Всичко си беше така, както го помнеше: никой не беше живял по-късно тук. Отиде до една ракла до стената. Докато я отваряше, ръката му трепереше малко, тъй като с цялото си тяло усещаше незримото присъствие на баща си. Всичко си стоеше така, сякаш родителят му щеше всеки миг да влезе в стаята.

Не се наложи дълго да търси, за да намери носията на предводителя на клана. Това беше парче тъмносин вълнен плат с малко червено и зелено. Усмихна се, когато си помисли за госпожица Клер Уилъгби. Ще видим дали ще съумее да идентифицира тази шотландска одежда, каза си Тревилиън. Не вярваше, че този образец се среща в някой книга, тъй като беше емблемата на клана Монтгомъри и само главата на рода имаше правото да я носи.

Съблече се, без да сваля ризата си, после разстла дългия повече от метър плат върху пода и се опита да стори това, което беше наблюдавал толкова често да прави баща му — да го увие около себе си. Тогава това му изглеждаше лесно, но скоро Тревилиън се убеди, че е далеч по-трудно, отколкото си представяше. Малко по-късно с цялата си душа проклинаше всичко шотландско.

— Никога не бива да носиш къс килт — чуваше Тревилиън баща си да наставлява най-големия си син, докато той, вторият, стоеше в коридора и ги наблюдаваше. — Главата на клана трябва да е на висотата на своята отговорност. Ако предводителят не поддържа традицията, няма кой друг да я съхранява.

Тревилиън се мъчеше с всички сили да увие около кръста си плата, както беше виждал да го прави баща му. След като се налагаше да облече проклетата пола, защо не беше поне по-къса, каквато носеше Хари? Усмихна се при отговора на собствения си въпрос: искаше да смае едно момиче и добре знаеше, че то щеше да се впечатли повече от дълга, отколкото от къса пола.

Най-сетне успя да навие плата около кръста си и го стегна с колан. Наметна края му през рамо и го закрепи с герба на баща си. Закопча кожената чанта със сребърното украшение на хълбока си, обу дебелите чорапи и обущата с дупките — те служеха да се оттича водата, която проникваше в обувките при ходене по вечно мократа шотландска земя.

Когато всичко беше готово, хвърли поглед в огледалото и за миг замря — стори му се, че вижда баща си.

После Тревилиън излезе през същата врата, през която беше влязъл. Изкачи едно стълбище, пресече площадката и се приведе, за да се мушне в къс тунел. Не беше сигурен коя стая обитаваше Клер. Но майка му не беше жена с богата фантазия и сигурно й беше отредила третокласна стая за гости — старата вещица положително нямаше високо мнение за американките.

Предпазливо, за да не вдига излишен шум, открехна тайната врата, скрита под портрета на прапралеля му.

Навън небето вече светлееше. Тревилиън отиде до прозореца и дръпна завесата. Клер спеше по корем като дете. Той се усмихна. Леглото беше разхвърляно. Беше изритала завивките и повечето се търкаляха на пода.

Погледна надолу към нея и се смая от нейната младост. Беше не само млада, но изглеждаше и безкрайно невинна.

Седна в края на леглото и нежно махна разпилените коси от челото й. Тя се размърда в съня си, но не се събуди. Ръкавите на нощницата й се бяха вдигнали над лактите и той погали гладката кожа. За миг остана като парализиран от копнежа си да докосне всеки сантиметър от тялото й.

Стъписа го не толкова желанието да погали една прелестно малко създание като Клер, а че копнееше тя да го желае. Искаше да го погледне с онази пламтяща страст в големите си сини очи, която беше забелязал у нея, когато говореше за принц Чарли.

Клер се размърда, надигна се и се усмихна.

— Добро утро — измърмори тя и обърна глава на другата страна. Мина кажи-речи минута, докато се обърне отново и се втренчи в него с отворена уста.

— Добро утро — каза той развеселен.

Тя седна, издърпа падналата на пода завивка чак до брадичката си и прошепна:

— Какво, по дяволите, търсите тук? — После погледна към вратата, която водеше към стаята за преобличане.

Той сложи пръст на устните си и се изправи.

Очите й се разшириха, когато го видя да стои пред нея.

— О, Тревилиън — каза тя с развълнуван шепот.

— Това е филамор — обясни той, като употреби шотландското название за големия килт.

Затаи дъх и й се усмихна, стараейки се с всички сили да не издава колко много, страшно много се радваше на реакцията й. Струваше си усилията да навива това чудо около кръста си, щом като тя знаеше какво представлява и щом като така възкликна при названието му. Отиде на пръсти до стаята за преобличане и видя, че госпожица Роджърс спеше благовъзпитано, изпъната в тясното си легло. Изпръхтя презрително и затвори вратата.