Джуд Деверо - Дукесата

Сега живееше в тази огромна къща, беше заобиколена от много хора и за пръв път през живота си и се чувстваше самотна.

Госпожица Роджърс избра коя рокля Клер да облече за вечеря и тя не възрази. Прислужницата беше все още намусена след снощния й бунт да сложи деколтираната рокля.

Вечерята, както винаги, беше дълга и тягостна. Клер дори не се опита да се включи в разговора на трапезата. Липсваше й Хари, липсваше й… Не, само Хари. Не и Тревилиън, който постоянно й се подиграваше, беше винаги надменен и труден за общуване. Хари щеше да доведе новата кобила, а дотогава ръката й щеше да оздравее и двамата щяха да яздят заедно. Само Хари да се върнеше, всичко щеше да е наред. И щом веднъж се оженеха и тя променеше сегашния порядък в Брамли, животът щеше да стане много по-весел.

След вечеря Клер не се върна веднага в стаята си, където я очакваше мърморенето на госпожица Роджърс, а слезе в градината. Беше студено, но тя носеше вълнена рокля и се надяваше, че няма да зъзне, ако върви бързо.

В градината, където живият плет и храстите бяха оформени като фигури на животни, неочаквано се появи Тревилиън. Клер в първия момент се стресна, но после го поздрави хладно, заобиколи го и се запъти отново към къщата.

— Вече не разговаряте с мен, така ли?

— Вече нямам какво да ви кажа. — Тя продължи да върви, а той подтичваше да я настигне.

— Днес май не пропуснахте обяда и вечерята?

— Точно така.

— И прекарахте чудесно, нали? С увлекателни разговори в приятна компания? За политика ли разговаряхте или научихте нещо ново за вашия принц Чарли?

— Студено ми е и се прибирам вкъщи.

— Разбирам ви и без думи. Значи пак са ви пренебрегнали.

Тя се извърна към него.

— Никой не ме е пренебрегвал. Запознах се с много интересни хора. С един драматург, който ми обеща роля в следващата си пиеса. Участвах в интересна дискусия за Уелския принц и се запознах със сестрата на Хари. Прекарахме заедно няколко незабравими часа.

Тревилиън се изсмя високо.

Нямаше как да не одобри присмеха му. Колко хубаво беше все пак, че имаше някой, с когото споделяше и който я разбираше!

— В тази къща действително живеят странни хора. Лотрис има звънец в гостната си и когато майка й позвъни, скача като по тревога. Питам се дали й е разрешено да напуска стаите си, освен когато се храни.

— Не й е разрешено.

— Какъв ужас! И се облича като дете. Чудя се на колко ли е години?

— На тридесет и една.

— Толкова млада? Изглежда по-възрастна. Тя — Клер спря насред изречението, когато забеляза, че Тревилиън едва се държи на краката си. Хвана го под ръка и го поведе надолу по пътеката до една пейка. Вече се ориентираше доста добре в градината.

Тревилиън се отпусна на пейката, а тя седна до него и му позволи да се облегне малко на нея.

С удоволствие би го прихванала през кръста, но не го направи. Ако смяташе обитателите на къщата за „странни“, то това определение важеше с пълна сила и за Тревилиън. В един миг й приличаше на учен, а в следващия вече се държеше като престъпник. Живееше в старата кула, сякаш се криеше от хората, но всеки път, когато тя излезеше навън, се натъкваше на него. Чакаше я да се появи — иначе не можеше да си обясни поведението му, въпреки че се стараеше да скрие тоя факт с ехидни или цинични забележки. Но тъй или иначе истината си оставаше една — и той, както и тя, трябваше да общува с някого.

Сега Клер забеляза, че той постепенно идва на себе си. Понякога се чувстваше… да, от време на време той я привличаше. Очите му я гледаха така, сякаш четяха в душата й и тя разбираше, че трябва да бяга. Но ето сега изпитваше майчински чувства към него, искаше й се да го вземе в прегръдките си и да пипне челото му, да не би да има температура. Най-добре би било да го сложи да легне и да му направи гореща супа. Но инстинктът й подсказваше, че той няма да се задоволи с това. Седеше, опряна в него, не смееше да мръдне и се преструваше, че не знае колко зле се чувства той.

— Днес сутринта — започна предпазливо — не бях права да ви се сърдя. Вършете онова, което смятате, че е най-добре. — Тя въздъхна. — Все пак ми се иска този Мактарвит да остане тук, докато Хари и аз се оженим. После ще се погрижа да не го преследват.

— Значи се опитвате да поемете ролята на дукесата — майка? — Гласът на Тревилиън, иначе толкова силен и самоуверен, сега едва се чуваше.

— Разбира се. Хари каза, че като стана дукеса, ще мога да правя каквото си искам.

Тревилиън се изсмя.

— Старата дама по-скоро ще умре, отколкото да отстъпи властта си.