Джуд Деверо - Дукесата

— Дукесата не му плаща нищо за неговото уиски.

Клер го зяпна.

— Нейна светлост има лошо мнение за пиенето на уиски. Смята го за лоша и нездравословна привичка и затова не му плаща нищо. Отгоре на всичко винаги е мразила този човек и затова иска той да напусне имота.

— Но земята принадлежи на Хари!

Той я изгледа със зла усмивка.

— Ако вярвате в тези бабини деветини, значи наистина не знаете нищо.

Междувременно Клер довърши яйцата си по индийски, стана, отиде при леглото и погали резбованите колони.

— Трябва да предприемете нещо — обърна се тя към Тревилиън.

— Защо аз да предприемам нещо? Защо не вашият драгоценен Хари?

— Хайде да не спорим. Трябва да се направи нещо в защита на Мактарвит и неговия занаят. Няма да пропъдите човека, който е служил вярно на това семейство от поколения насам. Какво биха казали вашите прадеди?

— Моите прадеди навярно биха казали: „Радвайте се, че сте се отървали от него.“ Вие си мислите, че той е мил старец, несправедливо преследван от нашето семейство, но трябва да знаете, че Мактарвитови винаги са били най-проклетите, най-твърдоглавите и най-размирните хора по света. Те наистина произвеждат уиски, но не го продават. Ние трябва да им го отнемаме със сила. Тоест, да го крадем.

— Както той трябва да краде от вас своята храна.

Тревилиън скочи и тръгна из стаята.

— Няма нужда да ме гледате така свирепо. Не разбирам защо тъкмо аз трябва да бия толкова път, още повече че там ще ме посрещнат с куршуми. Имам достатъчно главоболия с работата си и не желая да прахосвам скъпоценното си време заради един опак старец.

Тя го последва в гостната.

— Но тъкмо лошото настроение е най-силният ви коз. Всъщност би трябвало великолепно да се разбирате с този Мактарвит.

— Да, но не се разбираме. Никой не се разбира с него. Никога жив човек не е излизал на глава с Мактарвитови, Бог да благослови страната, в която са се изселили синовете на стария.

— Вероятно са заминали за Америка. Там ценят истинските мъже.

Тревилиън махна ядосано с ръка.

— Няма да отида при Мактарвит нито заради вас, нито заради скъпия ви дук. А сега вървете оттатък и си намерете четиво, подходящо за едно порядъчно момиче. По-късно Оман ще ви донесе нещо апетитно за обяд, а от мен ще получите голяма чаша уиски.

— От уискито на Мактарвит, нали? — възмути се тя.

— Да, от него. Искате ли да видите каква рана имам в крака от пушката на същия този Мактарвит?

— Да не искате да кажете, че сте откраднали и това уиски?

— Разбира се, че го откраднах! Иначе нямаше въобще да го получа. Това също е част от проклетите традиции, пред които толкова се захласвате!

— Не викайте. Не съм глуха. Щом като не искате да отидете при него, ще отида аз.

— Никога няма да намерите къщата му. Само Хари и аз знаем къде живее.

— И отказвате да сторите нещо, за да попречите на дукесата да изгони стареца от дома му?

— Не е моя работа да й попреча. Тук съм само на гости, ако смея да ви напомня. Искам да оздравея, да попиша малко и после ще си тръгна. Тази къща не значи нищо за мен.

Клер го изгледа продължително.

— След всичко, което Хари направи за вас? Не ви ли даде той подслон, запазвайки в тайна присъствието ви? Вие сте неблагодарник, сър. — С тези думи тя се обърна към стълбите.

— Къде отивате?

— Ще потърся друга компанията. Щом като времето ви е така скъпо, за да го жертвате за някого, няма да ви отегчавам повече.

Докато слизаше по стълбите, Клер го чу да си мърмори: „Най-сетне ще се заловя с работата си“, но с високо вдигната глава продължи към градината.

Поскита известно време, но й стана скучно. Вчерашният ден беше толкова хубав, защото имаше нещо за четене и някой, с когото да поговори. Сега отново беше сама.

Седна на една пейка й се загледа в езерцето, създадено тук по волята на някой от предците на Хари. Май доста трудничко привикваше към бъдещото си положение. Защо нямаше общителната натура на майка си и таланта й да превръща всеки непознат начаса в свой приятел!

— Ама ти тука ли си?

Клер вдигна очи и видя пред себе си по-малката си сестра.

— Сложила си обиците ми — констатира Клер сухо.

— Какво ти е? За любовника си ли тъгуваш?

— Откъде си научила тези отвратителни изрази? И защо не си на урок?

Маймунката отвори уста, за да възрази нещо, но Клер махна с ръка.

— Моля те, не ми разказвай какъв номер си извъртяла този път на нещастната си гувернантка. Чудя се как при всичко това все пак не си останала неграмотна.