Джуд Деверо - Дукесата

— Тревилиън — възкликна Клер, невъзможно бе да е друг. Облече се бързо.

Слагаше си бельото, когато си каза, че не бива да тича след този човек. Това важеше за всеки мъж, но още повече за такъв като Тревилиън. Но после си представи как в противен случай ще прекара отново деня изолирана и страхът от самотата взе връх над разума й. В края на краищата Хари вече знаеше, че в негово отсъствие тя прекарва времето си с Тревилиън, и не беше против. Закрепи шапката към косите си, изтича от стаята и се шмугна надолу по стълбите. После изхвърча от къщата и започна да търси Тревилиън.

Десетина минути по-късно беше близко до отчаянието. Той сякаш беше изчезнал, а не смееше да го извика по име, за да не чуе някой.

Вече щеше да се връща обратно, когато едва не изпищя от уплаха — съзря лицето му само на педя разстояние от своето зад живия плет.

— Ужасно ме изплашихте — упрекна го тя. — Защо се криете тук в храсталаците?

— Знаех си, че ще ме търсите — отвърна той. — Извинете ме за самонадеяността. — С тези думи й обърна гръб и си тръгна.

На Клер не й се искаше да признае очевидния факт, че го търсеше.

— Излязох само да се пораздвижа — каза тя. — Днес утрото е чудесно. — Вдигна глава към още тъмното небе. — И въздухът е толкова прохладен и свеж.

— Е, тогава ви желая приятна разходка — каза той и се отдалечи.

На Клер й идваше да го засипе с проклятия. Този невъзможен човек не се сещаше дори да я покани в къщата!

— В известен смисъл наистина ви търсех — призна си тя.

Той се обърна към нея.

— Така ли? И какво щяхте да искате от мен? Още книги? Или да си поговорим пак за капитан Бейкър?

— Зърнах ви от прозореца, и си помислих, че ще е хубаво да ви придружа при разходката ви. Като бъдеща дукеса трябва да се грижа гостите ми да не скучаят и да се чувстват добре…

— Колко време ще ви трябва, за да престанете с извъртанията? Два или три часа?

Клер рязко се обърна и тръгна към къщата.

— Е, добре, елате с мен — каза той на гърба й. — Но само в случай, че издържате на ходене. Не устройвам излети за кекави госпожици.

Тя се обърна и го огледа от главата до петите. Прецени критично широкоплещата му фигура, по която нямаше ни грам излишни тлъстини, и бастуна, от който явно се нуждаеше.

— Колкото вие издържите, толкова ще издържа и аз.

— Ще видим.

Час по-късно Клер почти съжаляваше за самохвалството си — почти, но не съвсем. Тревилиън я водеше през стръмни, обрасли в трева хълмове и пенливи потоци. Когато за пръв път стигнаха до буен поток, тя се надяваше, че той ще й помогне да мине на другата страна. Тревилиън обаче продължи и дори не погледна назад.

— Почакайте! — извика тя след него.

Той се обърна.

— Какво има?

— Как да мина от другата страна?

— С крака — отвърна той, обърна й гръб и се заизкачва по обраслия склон.

Клер нямаше желание да продължава разходката с мокри крака и се огледа за камъни или дъски, които да й послужат за мост.

— Ако ви е страх, опитайте с ей това там! — Той се спря и посочи едно дърво, което се бе протегнало през потока малко по-надолу. Дънерът му нямаше и десетина сантиметра ширина.

— Но аз не съм въжеиграчка — извика тя.

Тревилиън само сви рамене и отново й обърна гръб.

— Почакайте! — извика тя повторно. — Ще ми дадете ли бастуна си?

Той погледна първо нея, после бастуна и се усмихна. Спусна се от стръмнината, нагази до средата на потока и й го подаде.

— Можете да ме пренесете и на ръце, знаете ли?

— На всяка цена — отвърна Тревилиън.

Клер взе бастуна и едва не пльосна във водата. Той бе невероятно тежък. Мислеше, че е дървен, но сега откри, че е от желязо и тежи най-малко двадесетина фунта.

Реши обаче да преглътне изненадата си и да пресече потока по тесния дънер. И успя, макар че на два пъти почти изгуби равновесие и люто прокле Тревилиън, задето не й се притече на помощ. Но когато най-сетне стигна суха до другия бряг, му върна бастуна със самодоволна усмивка.

— Никое шотландско момиче нямаше да се поколебае да си намокри краката — беше всичко, което Тревилиън каза за подвига й.

Клер му се изплези, когато отново й обърна гръб.

Скитаха още цял час и когато отново стигнаха до поток, Клер въобще не си даде труда да го пресича суха, а тръгна направо през водата, сякаш въобще го нямаше.

— Защо всъщност не се разхождате с вашия дук? — попита Тревилиън, когато спряха на един хълм.

— Хари трябваше да замине по работа. Тръгна още преди зазоряване.

— И за къде бързаше толкова?