Джуд Деверо - Дукесата

— Вече ви казах, че има да урежда разни неща. Управлението на имотите му отнема много време.

Това като че ли страшно развесели Тревилиън.

— Най-вероятно посещава някоя от любовниците си.

— Моля? Как не ви е срам!

— Ако някой трябва да се срамува, това е Хари.

В отговор тя престана да разговаря с него, но в себе си все пак се питаше дали Хари има други жени. Дамите в Лондон несъмнено много го харесваха, но това не значеше, че той все още се среща с тях. Клер хвърли мрачен поглед към гърба на Тревилиън и се закле в бъдеще да го избягва. Той вината успяваше да я разстрои.

Но половин час по-късно, когато почти се бе развиделило и те стигнаха западното крило на къщата, Клер си представи дългия ден, който я очакваше и през който нямаше да зърне Хари дори на трапезата. Разбира се, можеше да прекара следобеда с майка си. Или да се натрапи на бъдещите си роднини… И какво? Да разговаря с тях за кучета и коне?

Клер спря пред вратата към западното крило и погледна часовника си.

— Изпуснахте ли закуската? — попита Тревилиън и натисна звънеца на вратата.

— Не. Имам още много време да се преоблека — отвърна тя, но нямаше никакво намерение да тръгва към главната сграда.

— Все още ли е забранено да се разговаря на закуска?

— Да — отвърна Клер навъсено и си помисли за дългото, отегчително хранене, което я чакаше оттатък.

— Е, добре — каза Тревилиън с въздишка. — Елате горе да видим какво ще ни приготви Оман.

Клер цялата засия. Мигом забрави всичките си заричания да избягва този човек. Мислеше само за неговата уютна гостна, за книгите му, огъня в камината и вкусните ястия на Оман.

Престъпиха прага на най-старата част на къщата и тъкмо стигнаха задъхани гостната, когато Оман се появи от спалнята и прошепна нещо на Тревилиън на странния си език.

Тревилиън й каза тихо:

— Хари е горе. — Той посочи с глава към вратата на спалнята.

Клер направи усмихната крачка към вратата, но Тревилиън здраво хвана ръката й.

— Може да е дошъл заради мен — прошепна той.

— Аз… — започна Клер, но той й запуши с ръка устата.

— Може да не е сам.

Клер се ококори, а Тревилиън свали ръката си от устата й. Отвори голямата ракла.

— Скрийте се вътре, докато разбера какво иска от мен.

— Аз няма да… — понечи Клер да обясни, но той просто я вдигна на ръце, положи я в раклата върху някакви книги, които тя с удоволствие би разгледала при други обстоятелства, затвори капака и седна отгоре в мига, в който Хари влезе в стаята.

— Къде, по дяволите, беше толкова време? — попита Хари. — Чакам те вече половин час. И май току-що чух глас? Женски, струва ми се.

— Сторило ти се е. На какво дължа честта?

— Мактарвит отново върши безчинства.

— Колко са този път?

— Шест.

— И майка ти беснее, естествено. Трудно ще се примири със загубата на шест телета.

— Иска да го изпъдя от имота му.

Тревилиън помълча малко.

— И ти реши, че аз мога да свърша мръсната работа вместо теб.

— Уили, не бързай да се горещиш. Мислех само, че може да поговориш със стареца.

— Никой не може да разговаря с него. Досега никой не е успял. Какво стана със синовете му?

— Някои умряха, другите се изселиха. Старецът е последният от семейството.

— И сега тя иска да го изгони от имота му. Защо просто не му дадеш пари, за да замине при синовете си?

— Той няма да се съгласи. И откъде да взема пари, по дяволите? Пак ли да продам някоя картина?

— Какво ще каже бъдещата ти годеница?

До този миг Клер стоеше тихо в раклата, наострила уши, и се опитваше да улови смисъла на репликите. Името Мактарвит й беше познато, но не можеше да си спомни откъде. И когато Тревилиън я намеси в играта с подигравателен, двусмислен тон, тя изведнъж се изплаши от отговора на Хари. Да, Тревилиън беше посял съмнение в душата й. Ритна капака на раклата.

— Какво, по дяволите, държиш там? — попита Хари, като видя как помръдна капакът и Тревилиън едва не залитна.

— Ще ти го покажа, ако искаш.

— Не, благодаря. Още ме побиват тръпки от зверовете, които беше донесъл от предишните си пътешествия. — Той замълча, защото влезе Оман и постави две чаши с уиски на масата до Тревилиън. Щом слугата излезе, Хари пак заговори:

— Не те ли е страх, че този човек някоя нощ може да ти пререже гърлото?

— Оман ли? Хората, които си подслонил оттатък в къщата, ме плашат много повече. Но тъй като стана дума за страх, да те попитам кога ще се жениш?

— По-късно — отговори Хари уклончиво.

— И смяташ, че твоята богата американка ще бъде щастлива да заживее под крилото на старата вещица? — попита Тревилиън саркастично.