Джуд Деверо - Дукесата

Тревилиън понечи да се извини на Клер за външния вид на това ужасно човече, но видя пред себе си двама души, които се бяха влюбили от пръв поглед един в друг. Лицето на Клер сияеше и тя пристъпи с протегната ръка към мъжа:

— Лорд Мактарвит!

— Лорд Мактарвит — изръмжа Тревилиън презрително. От години никой не беше наричал стареца другояче, освен чисто и просто „Мактарвит“. А той беше главатар на клан.

Тревилиън забеляза как лицето на стареца се смекчи и подобните на щавена кожа бръчки се разляха в усмивка, от което той заприлича на добродушно джудже.

— Ах, момиче — заумилква се като котка старецът, взе ръката на Клер и я погали. — Заповядай в скромния ми дом. Искаш ли да пийнеш глътка?

— От вашето уиски? — попита Клер така, сякаш бе опитвала всички видове уиски на света и смята неговото за най-доброто.

Тревилиън направи гримаса и последва двамата към една схлупена, покрита с папур къщичка, Мактарвит обаче му препречи пътя.

Когато погледна Тревилиън, добродушното му джуджешко лице се изкриви в обичайната за него свирепа физиономия.

— Вие пък какво искате от мен?

— Ако си въобразявате, че ще оставя момичето само с човек като вас, значи сте по-изкуфял, отколкото предполагах.

Тази забележка, изглежда се хареса на стареца и той отстъпи встрани, за да мине Тревилиън, но пред прага на дома си му препречи пътя за втори път.

— Мислех, че сте умрял.

Тревилиън му хвърли свиреп поглед.

— Продължавайте да го мислите.

Мактарвит свъси чело и за миг се спря, мъчейки се да проумее казаното, после кимна и влезе в колибата си. Тревилиън го последва.

От момента, в който престъпи през прага на Мактарвит, Тревилиън трябваше да се задоволи с ролята на наблюдател. През целия си живот бе слушал роднините си да проклинат майсторите на уиски. Баща му безконечно се оплакваше от крадливия им нрав и на нежеланието им да продават и купуват, както правеха всички останали. Тревилиън отрасна с убеждението, че светът щеше да изглежда по-добре без Мактарвитови.

Сега обаче седеше на трикрако столче до стената, наблюдаваше романтичната млада американка и стареца и видя Мактарвит в съвсем друга светлина. Ангъс Мактарвит беше отломка от друго време — тогава клановете са били още силни са воювали помежду си. Тогава мъжете се оценявали според воинските им умения, а не заради тлъстата им банкова сметка. Неговото семейство с векове беше служило на клана Макарън и сега той отчаяно се стремеше да се вкопчи в старите си житейски привички.

— Защо сте ме зяпнали така? — попита го Мактарвит с враждебен тон.

— Не му обръщайте внимание — каза Клер. — Той всички гледа по този начин. Така се чувства по-умен от другите.

Тревилиън изсумтя и отговори:

— Във всеки случай повече от вас двамата.

— А сега ми кажи, момиче, какво правиш тук?

— Ще се омъжвам за дука — отвърна Клер развеселена. Мактарвит погледна към Тревилиън.

— Ще се омъжва за Хари — обясни Тревилиън тихо.

При тези думи Ангъс отново се намръщи, и за Тревилиън беше ясно, че създалото се положение му е съвсем непонятно. Старецът веднага го беше разпознал. Следователно знаеше, че той е най-големият жив син на стария дук, и, следователно, наследник на титлата. Тревилиън се усмихна, като забеляза колко объркан беше старецът, но въобще не мислеше да отговаря на немия му въпрос.

— Какво правиш тогава с този? — попита Ангъс момичето и посочи с чашата си към Тревилиън.

Клер погледна за миг Тревилиън.

— Ние сме приятели — каза тя и се усмихна. — Или поне сме на път да станем.

Тревилиън удостои Ангъс със самодоволна усмивка. Старецът изсумтя и отново се обърна към Клер.

— Значи са ви пратили да ме изгоните от земята им, така ли?

— Никой не ме е пратил. Помолих да ме доведат при вас. — Тя си пое дълбоко дъх. — Дойдох да ви кажа, че когато стана дукеса, ще може да живеете през целия си живот тук и да крадете колкото си искате добитъка ми. В отплата аз ще крада вашето уиски, дори онова, което сте оставили да отлежава. Защото съм убедена, че в моите изби ще отлежи по-добре, отколкото там, където сте го скрили сега.

Тревилиън погледна Клер с недоумение. Очакваше, че ще обяви на стареца, че смята кражбите за вредни и ще му предложи примирие.

По лицето на Ангъс първоначално се изписа слисване. После от гърдите му се изтръгна дълбок, клокочещ звук, който вероятно представляваше смях, той взе ръката на Клер в своята и за миг Тревилиън се побоя, че ще целуне пръстите й.