Джуд Деверо - Дукесата

Оман кимна още веднъж и излезе от стаята. Клер се върна при Тревилиън.

— Какво да сторя за вас? — попита го тя.

— Студено ми е. Умирам от студ.

Без да губи нито миг, тя легна при него в леглото и го притисна в прегръдките си, за да го стопли. Тялото му се тресеше в толкова силни гърчове, че и тя самата цялата подскачаше.

Притискаше се към него, галеше влажната му коса и му шептеше успокоително като на дете. Беше й странно и същевременно приятно да усеща мъжкото тяло. Той се вкопчи в нея, сякаш се боеше да не го остави.

— Тихо, мили — шепнеше тя. — Спи сега, спи.

Не знаеше дали я чува, но изглежда думите й въздействаха и когато погали широкия му гръб, той се успокои.

Зарови лице в шията й, сложи брадичката си на рамото й и след малко най-сетне гърчовете затихнаха. Клер погали слепоочията му, приглади черната му коса и се усмихна. Сега не й се струваше толкова голям, толкова язвителен в своя индивидуализъм и в циничния си възглед, че светът е лош. В този миг й приличаше на самотно малко момче, което се нуждаеше от нея. Целуна го по челото, когато се сгуши в тялото й.

След час Оман се върна и каза:

— Поръчението е изпълнено.

Клер, която държеше в прегръдките си Тревилиън, вдигна за миг очи към него. Но когато срещна погледа му, се изплаши. Имаше някаква промяна у него. И тъй като идваше от преговори с малката й сестра, Клер се досети защо е така смазан.

— Къде ви е смарагдът? — попита тя, когато забеляза, че големият квадратен камък липсва от тюрбана.

Оман само сви рамене.

— Временно ли й го дадохте или го подарихте?

— Отстъпих й го само за следващите три дни. Камъкът само ще спечели от това, че ще го носи такова младо и красиво същество.

— Ах, Маймунке — простена Клер тихо и погледна спящия в прегръдките й мъж. Като оставим настрана цената, малката щеше да си свърши добре работата, Клер го знаеше от опит. Несъмнено Маймунката щеше да е очарована да изплете мрежа от лъжи, които да внушат на хората в Брамли, че Клер лежи в стаята и не бива да я безпокоят.

Към полунощ Тревилиън заспа дълбоко и Клер се освободи от прегръдката му. Изправи се до леглото и го погледна от високо. Беше толкова капнала, че вече дори не чувстваше умора. Двата дълги прехода пеша, продължилите с часове танци и потресът от гледката на тежко болния Тревилиън я бяха съсипали напълно. Струваше й се, че ако легне, никога няма да има сили да стане отново.

Тревилиън лежеше по гръб и най-сетне спеше спокойно, настойчивите тъжни очи бяха затворени. Клер се наведе и отмахна влажните кичури от челото му. Косата му беше прекалено дълга, но въпреки това му отиваше. Оман беше запалил няколко свещи и на топлата им светлина тя се загледа в лицето му. Следобед му бе казала, че кожата му е загубила предишния си зеленикав оттенък и това беше вярно. Сега бе опъната и със здрав загар.

Докосна предпазливо продълговатия белег на лявата му буза, после другия отдясно и се запита какво ли ги е причинило. Това лице криеше тайни и тя изгаряше от любопитство да ги разкрие. Високи скули. Силна, енергична брадичка, покрита с небръсната четина. Гъстите му мустаци бяха меки на допир и сега забеляза, че покриваха наполовина една много чувствителна уста.

— Боже милостиви, Тревилиън, вие сте бил твърде привлекателен мъж — прошепна тя. Наистина, не притежаваше светлата, пращяща от здраве хубост на Хари. В някоя мелодрама Тревилиън би бил идеалното въплъщение на злодея, а пък Хари — на ангела. Може би трябваше да подшушне това на приятеля на Маймунката, онзи, който поставяше пиеси с един актьор.

— По-добре ли е?

Клер се сепна, сякаш я хващаха на местопрестъплението, че докосваше Тревилиън. Обърна се към Оман.

— Мисля, че най-лошото мина. Често ли страда от тези припадъци? — Клер се питаше дали това беше някаква неизлечима болест. Но всъщност боеше се да чуе, че Тревилиън е обречен.

Оман отново само сви рамене, което можеше да означава, че не знае, не го е грижа или че всичко е във властта на Аллаха.

— Ще ми донесете ли малко топла вода? Искам да го измия.

След няколко минути Оман се върна с кана топла вода и Клер изми лицето и шията на Тревилиън. Отметна завивката и разкопча колана, който стягаше килта. Внимателно и с известно страхопочитание откопча сребърната катарама, гравирана с емблемата на предводителя на клана, която прикрепяше карирания плат към рамото. Остави я на масичката до леглото.

Тревилиън спеше като мъртвец и сякаш нищо не можеше да го събуди. Дори не помръдна, когато Клер го обърна настрани, за да измъкне килта изпод тялото му. Ленената риза беше мокра от пот. Разкопча я до половината и изтри с влажна кърпа гърдите му.