Джуд Деверо - Дукесата

— Но Хари управлява тази огромна къща и още три такива! Това поглъща цялото му време!

— Милото ми трудолюбиво и съзнателно американче, налага се да ти възразя, че Хари управлява своите имения толкова, колкото ги управлявам и аз. Той наема хора, които го вършат вместо него. Ако някой тук въобще управлява, това е майката на Хари.

— Не е вярно! Хари е принуден всеки ден да пътува по работа.

— Но под работа Хари разбира различно нещо. Той посещава различни магазини. Разглеждала ли си по-отблизо къщата? Тя е претъпкана с картини, мебели и финтифлюшки от всевъзможни епохи, а пък конюшните — с коне и екипажи. Тукашните дукове винаги са се женили само за богати жени и са прекарвали времето в безделие и разсипничество. Хари е възпитан в тази традиция.

— Да не искаш да кажеш, че той се жени за мен само заради парите ми?

— А ти не се ли омъжваш за него само защото искаш да станеш дукеса?

— Не, аз обичам Хари! Обичам тази къща и начина на живот в нея. Обичам и хората, които живеят тук, и страната!

— Ти обичаш романтиката. Ти обичаш това, което смяташ за истината. Ти обичаш — какво невероятно съвпадение! — точно същото, което искат за себе си твоите родители, за да станеш дукеса, да получиш наследството на дядо си и да им осигуриш живота, който те са свикнали да водят.

— Знаеш ли, не те харесвам много.

— Повече харесваш Хари?

— Много повече. Той е добър, мил и…

— … хубав.

— Да — потвърди тя предизвикателно и вдигна брадичка.

— Хубавата външност е позволила на поколения дукове Макарън да се женят за богати жени.

Клер замълча.

— И били ли са щастливи тези богати жени с дуковете Макарън?

— Повечето — да. Доколкото мога да съдя, мъжете от семейството трябва да са били превъзходни любовници и, противно на очакванията, до голяма степен верни на съпругите си.

— А какво повече може да иска една жена, нали? — попита Клер тихо.

— Ако аз бях жена, щях да искам много повече от мъжа — извика Тревилиън, сякаш и навън трябваше да го чуят.

Не й хареса обратът, който взе разговорът.

— Време е да се прибирам. Хари ще се върне днес и искам да го видя. Надявам се, че вече си добре, и ще кажа на Оман да…

Когато минаваше покрай него, Тревилиън посегна към ръката й и за миг я улови.

— Не си тръгвай — прошепна той.

Клер го погледна в очите и за частица от секундата надзърна като че ли в дъното на душата му. За нищожен миг проникна под студената му грапава обвивка и разбра, че е самотен. Толкова самотен, колкото и аз, помисли си тя. И също толкова отритнат от обществото.

Мигът отлетя толкова бързо, колкото се появи и на лицето му отново се изписа онзи подигравателен израз, който й препречваше всякакъв достъп до душата му. Отблъсна рязко ръката й.

— Тръгвай, върви при своя дук. Ще видиш коня, който е купил за теб. — Тревилиън й обърна гръб.

Клер бързо взе решение. Наистина, каза си, че ще остане, защото той е болен и се нуждае от грижи. Но в себе си знаеше истината. Нуждаеше се от неговата компания, от острия му като бръснач ум, който я пришпорваше да мисли. Трябваше да признае — той й се надсмиваше, беше присмехулник и циник, но у него имаше виталност, която я заразяваше и й даваше чувството, че също е жива.

Клер без обяснения излезе от стаята, за да поговори с Оман. Написа бележка, с която съобщаваше на Маймунката, че няма да се върне преди вечеря и я молеше да залъгва дотогава Хари.

Когато Клер се върна при Тревилиън и му каза, че е уредила така нещата, че да остане при него чак до вечерта, той не си направи труда да й благодари. За миг се почувства изкушена да промени решението си, но мисълта да прекара деня с роднините на Хари й беше толкова противна, че беше готова почти на всичко, за да го избегне.

— Какво ще правим сега? — попита тя. — На карти ли ще играем?

— Ще пиша три часа, а после…

— Сядай тогава, а аз си тръгвам.

При тези решителни думи той едва не се разсмя.

— Ще те бия на шах — каза той.

— Така ли? Толкова ли си сигурен?

По-късно Клер се мъчеше да запази в паметта си този ден като един от най-забележителните в живота си. Беше виждала Тревилиън да се занимава с различни неща и да общува с други хора, но за пръв път тя самата ставаше единственият обект на вниманието му.

Играха шах по много особен начин. Тревилиън дори не поглеждаше към дъската. Клер му казваше коя фигура е преместила и той веднага, без секунда колебание, й казваше къде да премести някоя от фигурите му.

И докато играеха, разговаряха. По-скоро — той задаваше въпроси, а тя отговаряше. Мъжете, с които досега беше общувала, искаха да говорят само за себе си, но Тревилиън беше любопитен да научи всичко за нея. Интересуваше се не само как е живяла в Ню Йорк, какво е чела и видяла, но и какво е мислела.