Джуд Деверо - Дукесата

— Какво общо има всичко това с банята?

— Има много общо. Хубаво е човек да познава миналото на страната си, но не е хубаво да живее в него. Изглежда хората тук са забравили старите обичаи и предания, но са съхранили старите навици.

— Бях останал с впечатлението, че обожаваш всичко шотландско.

— Все се опитваш да ме изкараш наивна, но не съм чак дотам сляпа. Мактарвит живее в една дупка, построена вероятно поне преди триста години.

— Стори ми се, че ти хареса.

— Да, но не ми хареса бедността на хората, които надойдоха от махалите. Лорд Мактарвит краде добитък с риск да си навлече гнева на дукесата, за да се нахрани, и несъмнено раздава повечето месо на съселяните си. Той…

— Мактарвит да раздава нещо? Ха-ха-ха!

— Откраднал е няколко телета. Да не мислиш, че сам човек може да изяде всичкото месо?

— Вероятно ги е клал едно след друго.

Тя му хвърли сърдит поглед.

— И така да е. Мислиш ли, че може да изяде сам цяло теле?

Тревилиън се облегна назад и я загледа с нов интерес.

— И кое би избавило според теб тези хора от немотията? Американски фабрики? Американски железници, които да ехтят през планините? Или направо да се вдигнат канарите във въздуха? Може би в страната трябва да нахлуят реки от туристи, които да зяпат чудатите шотландци в карирани поли?

Клер се тръсна на стола.

— Не знам — промърмори тя. Тревилиън я гледаше настойчиво.

— Всъщност защо си се загрижила какво ще стане с тукашните хора? Ти ще си получиш парите и дука. Какво искаш повече?

— Все още не ме разбираш, нали? Като дукеса ще нося голяма отговорност. Мое задължение ще бъде да се грижа за добруването на тези хора. Ако гладуват, аз ще трябва да разреша проблема.

Тревилиън презрително се изсмя.

— Тези хора отдавна не са ни крепостни. Те само обработват нашата земя под аренда. Дукът вече не ги съди и не решава съдбата им. — Той вдигна вежди. — Ти искаш тоалетните на двадесети век и клана на шестнадесети век.

— Може би — каза тихо Клер. — Всичко изглежда толкова сложно.

Седеше със скръстени ръце и известно време размишляваше над този проблем. После се усмихна.

— Не знам какво точно бих направила. Но съм твърдо решила да опитам.

— Вярваш ли, че майката на Хари ще ти разреши да правиш каквото си поискаш?

— О, да. Хари ми каза, че ще мога да правя каквото аз намеря за правилно.

Тревилиън изръмжа недоверчиво. Клер погледна към шахматната дъска и видя, че той междувременно бе продължил да играе сам срещу себе си.

— Спечели или загуби? — попита го тя.

— Спечелих, разбира се — отвърна той сияещ.

Клер се засмя от сърце и за момент се почувстваха толкова близки. Приятели сме, помисли си Клер. Въпреки някои случки, за които беше по-добре да ни си спомня, лека-полека ставаха истински приятели.

— Разказах ти неща, които досега не съм разказвала на никого — каза тя тихо. — Издадох ти тайната на майка си и споделих с теб мисли, които не съм казвала на никого. — Нарочно помълча малко. — Богатството не е леко бреме. Не беше лесно да отрасна като внучка на Командора. През моя живот… — Тя спря и вдигна ръка да се защити от упрека му. — Знам, знам — ти ще възразиш: през твоя толкова кратък живот. Вярно е, че не съм живяла много, но съм живяла доста съзнателно. Моите родители… не са… — Търсеше думи, които да не прозвучат жалостиво.

— … Май не са се държали винаги като възрастни — притече й се на помощ Тревилиън.

— Да, точно така. Често имаше периоди, в които имах чувството, че аз съм възрастната.

От всичко, което Тревилиън беше чул за нейните родители, беше останал с впечатлението, че те са зрели като шестгодишни деца. Представяше си как тези богати, разглезени хора се осланяха във всички възможни случаи на младото момиче пред него: тя ще се омъжи за онзи, когото те одобрят, за да получат онова, към което се стремят с всички сили. Бяха получили шанс в живота, какъвто се пада на изключително малко хора и го бяха проиграли безсмислено. И сега очакваха от Клер да им даде втори шанс.

— Ти ми разказа живота си.

— Да. — Тя се обърна и погледна през прозореца. — Имало е много хора, които са търсели приятелството ми — но рядко заради самата мен.

— Търсели са те заради парите ти — каза той брутално.

— Да, точно така.

Когато тя не продължи мисълта си, той се помъчи да отгатне какво искаше да каже с последните си думи.

— И сега се питаш дали и аз не ламтя за парите ти?

— Може би — прошепна тя. — Винаги, когато хората са мили с мен, ставам подозрителна.