Джуд Деверо - Дукесата

Какво е мнението й за английските мъже и по какво се отличават те от американските? Ами жените? Разпитваше я каква е разликата между американския и британския начин на живот.

Клер се замисли за миг.

— Не разбирам отношението на английската аристокрация към парите. Ако един американец се нуждае от пари, той ги печели. Намира начин да инвестира, да изнамери нещо ли пък си намира работа. Изобщо труди се, за което му плащат.

— А англичанинът не, така ли?

— Не знам, тук обикновеният човек също работи, но на аристократите дори не им хрумва, че трябва сами да вършат нещо. Напоследък чух, че граф Енгю бил почти банкрутирал, и всички говореха само за това, че трябвало да продава хубавите си земи и къщите си. Позволих си да забележа, че щом земите му са плодородни, той би могъл да ги обработва и така да покрие дълговете си.

Клер направи своя ход на шахматната дъска и го погледна.

— И знаеш ли какво стана? Всички в стаята млъкнаха и ме изгледаха така, сякаш бях казала нещо неприлично.

Тревилиън не откъсваше очи от нея. Не си даваше труд дори да погледне или докосне фигурите си, цялото му внимание бе съсредоточено върху момичето срещу него.

— Но въпреки това ти искаш да станеш част от тази аристокрация?

— Омъжвам се за Хари, защото го обичам — отсече тя.

— А какво мислят англичаните за теб?

Клер се засмя.

— Изглежда ме смятат за кръстоска между индианец и кабаретна актриса. Прекалено често ги шокирам.

— Представям си. Не вярвам благонравна английска девойка да се съгласи да живее в дома на мъжа преди сватбата, както ти постъпи.

Тя не се разсърди от тази забележка.

— Така е — призна тя. — Но ние с Хари почти никога не оставаме насаме, а ти си… — „достатъчно стар, за да ми бъдеш баща“, искаше да каже, но когато Тревилиън повдигна вежди, тя извърна поглед, изчерви се и изтърси: — На колко години си всъщност?

Беше забелязала, че той иска да знае всичко за другите, но никога не казва нищо определено за себе си. Замълча и сега за възрастта си. Сякаш недочул въпроса, продължи да я разпитва за семейството й. Искаше да знае защо викали на очарователната й по-малка сестра Маймунката.

— Красотата на Сара Ан е нейното нещастие — отвърна Клер не без раздразнение. — Роди се хубава и оттогава надали е имало ден, в който някой да не й го каже. Току-що се беше научила да говори, когато се покатери върху скута на един от богатите, дебели приятели на баща ми, посочи с пръстче към диаманта, който той носеше на верижката на часовника си, и го попита дали ще й подари блестящия камък. Гостът намери това за очарователно, подари й диаманта и така я тласна по пътя на покварата. Оттогава насам Маймунката е убедена, че не бива да прави нищо за другите, ако те не й платят за любезността.

— Което, изглежда, е типично американска черта.

— Присвояваш си правото да критикуваш страната ми! — кипна тя. — В сравнение с Америка тук е… — Успя да се овладее. По-добре да не му казва какво мисли за неговата страна.

Но Тревилиън притежаваше невероятна дарба да развързва езиците на хората. Впери хипнотизиращите си очи в нея, сякаш нямаше да отстъпи, докато не му каже какво мисли за страната му.

Тогава тя бавно и отначало колебливо започна да му описва впечатленията си от Англия и Шотландия.

— Това е страна, която живее в миналото.

— Но ти каза, че обичаш тукашните традиции. Беше толкова трогната от стария Мактарвит. И клетият Хари едва не умря от студ, когато забеляза колко си впечатлена от неговия килт.

Клер хвърли многозначителен поглед към шотландската носия, която висеше върху облегалката на стола. Той също беше носил килт.

За пръв път Тревилиън се съсредоточи над шахматната дъска и, изглежда, се замисли за следващия ход.

— Значи не си убедена традиционалистка?

— Обичам историята на тази страна, но зная също, че времето не може да се спре. Езеро без отток се превръща в блато. Трябва да има развитие и промяна, за да оцелее една страна.

— Не мога да се начудя как съчетаваш възторга си към килта и американския си възглед, че всичко трябва да се променя. Какво му е лошото на сегашното положение? Говориш като онези проклети мисионери, които искат да покръстят горките диваци.

Клер го погледна изненадано.

— Дори не съм споменавала за религия. Става дума не за вяра, а за баня.

С радост видя как винаги бистрият му, изпитателен поглед се замени с пълно недоумение.

Клер стана и отиде до прозореца.

— Виж само тази прекрасна къща. Виж хората, които я обитават. Живеем в края на деветнадесети век. Почти сме пред прага на двадесетия, но в тази къща няма клозети. — Тя вдигна патетично ръце. — Хората тук са принудени да използват нощни гърнета. Прислугата мъкне водата за къпане и миене с кофи нагоре по стълбите. — Погледна през прозореца и после пак към него. — Да, аз обичам историята на тази страна. Ако имах власт, бих накарала всеки мъж, жена или дете тук да научи историята на своите прадеди. Тъжно е, че шотландците, с които се запознах досега, не знаят нищо за своята история. Децата не познават старинните балади. Само малцина от възрастните помнят кръвта на героите, загинали за шотландската независимост.