Джуд Деверо - Дукесата

— С какво съм заслужил такава жестока присъда? Не съм сторил нищо, което…

— Наистина ли не си? При всеки удобен случай разпитваше за мен и за семейството ми. Искаше да разбереш какво мисля за хората, които са ми близки. — Клер прехапа устни от гняв. Какво е мнението ми за капитан Бейкър. — Изгледа го от главата до петите. — А ме разпитваше всъщност за самия себе си. Та това си е като да подслушваш зад вратите, не е ли така, капитан Бейкър? Или може би Тревилиън? Или въобще без име, анонимен, както досега?

Отново посегна към дръжката на вратата, но той й препречи пътя.

— Не исках да те засегна. Имам сериозни основания да крия истинската си самоличност.

— За да подслушваш хората, нали?

— Не подслушвам никого.

— Може би жителите на Пеша са на друго мнение. — По лицето му личеше, че още не разбира какво имаше пред вид. — Нека да ти обясня нещо, пък ти се наричай както си искаш — не съм дивачка в африканския пущинак, която да оглеждаш с изследователски интерес. Като си помисля само как ме наблюдаваше в къщата на Мактарвит! И сетне, как тук… като се грижех за теб… — Отстъпи крачка назад, сякаш не понасяше присъствието му. — Не съм от онези примитивни същества, чиито обичаи и навици толкова те очароват. Аз съм американка, много богата американка, и ако публикуваш нещо за мен, ще те съдя.

Той примигна няколко пъти и после се отдръпна от пътя й.

— Няма да пиша нищо за теб. Сбогом. Желая ти много щастие с твоя дук.

Дори не му кимна за сбогом, когато мина покрай него и излезе в тъмната градина.

Когато Клер влезе в централната част на къщата, семейството беше вече седнало на масата за вечеря. Тя не се отби най-напред в стаята си, за да се преоблече, а се насочи направо към трапезата както си беше в мръсната рокля, несменяна от три дни. Когато понечи да влезе, един лакей й препречи пътя.

— Нейна светлост не желае семейството да бъде смущавано по време на вечеря — каза той.

Клер го изгледа злобно.

— Когато стана дукеса, ще си спомня какво ми казахте току-що.

Неочаквано лакеят отвори вратата пред нея.

Тя тръгна право към креслото на Хари от късата страна на масата. Присъстващите тъкмо начеваха супата си.

— Трябва да говоря с теб — каза тя.

Клер беше вече достатъчно дълго на острова, за да знае, че никой, при никакви обстоятелства не бива да смущава англичанина по време на вечеря. Това беше толкова желязно правило, че никой дори не се опитваше да разсъждава върху него. То просто се спазваше.

Хари беше толкова шокиран, че само седеше и я гледаше.

— Трябва да говоря с теб. Веднага.

Клер не погледна останалите на масата, но чувстваше стъписаните им погледи. Без съмнение в този миг затвърдяваше убеждението им, че американците са варвари.

Хари остави настрана лъжицата си, отмести креслото си назад и излезе след нея от стаята.

— Какво се е случило? — попита той, убеден, че само смъртен случай можеше да е причината за такова нечувано държание.

— Трябва да говоря с теб.

Сърцето на Хари се разтуптя. Едва ли ставаше дума за майка му. Със сигурност щяха най-напред на него да му съобщят, ако беше получила удар. Втората възможност, която му мина през ума, беше, че Клер иска да разтрогне годежа. Боеше се от това. Ако загубеше своята богата американка, майка му щеше да се ядоса. Нещо повече, щеше направо да побеснее.

Когато стигнаха синия салон, Хари беше подготвен за най-лошото. Ако се беше случило нещо, което да я подтикне да върне годежа, щеше да направи всичко, за да я разубеди.

Затвори вратата след себе си и се облегна на нея.

— Какво има?

За негова изненада Клер се хвърли на гърдите му и се притисна до него. Мина известно време, докато Хари проумя, че страховете са му напразни. Отмести я на лакът разстояние.

— Какво се е случило?

Тя започна да говори, но толкова несвързано, че мина време, преди да разбере какво казваше. Чу името Тревилиън и едва не се засмя от облекчение. Това ли беше всичко, което я смущаваше? Брат му беше в състояние да подлуди и светец. Този щур Тревилиън беше вбесявал мъже на всичките пет континента — трябваше да му се признае, че се касаеше главно за мъже.

— Какви ги е забъркал пак Уили? — попита той и сложи ръце върху раменете й.

— Бях при него. — Тя не плачеше, но той усещаше как трепери с цялото си тяло. От опит знаеше, че Тревилиън често караше хората да треперят.

— Била си при него? — повтори Хари тихо и се замисли над тези думи. — Да не би да си решила да се омъжиш за Уили?