Джуд Деверо - Дукесата

Клер искаше да се обърне облекчено към Тревилиън, но той я държеше здраво.

— Гледай сега — каза той и в следващата секунда флейтата отново засвири зад сцената. Този път мелодията беше бърза, възбуждаща. Ниса избута усмихнато Маймунката настрани и отново затанцува. Но този танц нямаше нищо общо със смъртта.

— И какъв е религиозният смисъл на този танц? — попита Клер не без сарказъм.

— Това е ритуалът на оплодяването — отвърна Тревилиън, надвикващ шума на зрителите, които сега съпровождаха екзотичния танц с ликуване и аплодисменти.

Клер забеляза, че и той поглъщаше изпълнението на Ниса със същия захлас, както всички мъже в залата.

— Имам нужда от малко чист въздух — каза тя, но са наложи да повтори молбата си два пъти, преди Тревилиън да я чуе. Той я погледна с разбираща усмивка, взе я за ръка и я изведе в прохладната вечер.

Притегли я в един тъмен ъгъл до стената на къщата и започна да я целува.

— Тези целувки за мен ли бяха или за Ниса? — попита тя, когато отново си пое дъх.

— Толкова ли е важно?

— Не — отвърна тя засмяна. — Всъщност не е. — Погали косите му и привлече главата му към устните си.

По едно време Клер отвори очи и видя, че до тях стои Оман и търпеливо чака с полуспуснати клепачи. Дръпна Тревилиън за косата. Без да спира ласките си, той каза нещо на Оман.

Слугата му отговори на същия език и потъна в мрака.

— Какво ти каза? — попита Клер. Тревилиън милваше шията й и съзнанието й бе замъглено.

— Какво ти каза току-що Оман? — повтори тя след някое време.

— Хари се е върнал — промърмори Тревилиън и я зацелува още по-пламенно.

Клер се почувства така, сякаш някой я заля с кофа студена вода. Отмести Тревилиън от себе си и го погледна:

— Нямаш ли какво да ми кажеш?

— Предпочитам сега да не говоря — измърмори той. Но когато не реагира на целувката му, допълни: — Хайде да отидем в градината. — Хвана я за ръка и тя тръгна с него.

Клер помисли, че той иска да поговорят. Но под дърветата отново я сграбчи и жадно я замилва.

— Остави ме! — извика тя и го отблъсна с две ръце. Тревилиън стоеше в ярката лунна светлина и я гледаше смаяно. — Не може да се държиш така, сякаш нищо не се е случило! Нима не чу какво ти каза Оман?

Лицето му изведнъж се промени. Стана затворено и непроницаемо.

— Чух го.

Клер пристъпи към него, но този път той я отблъсна.

— Какво ще правим сега? — попита тя тихо.

— Имаме пълната свобода сами да решаваме. Ще направим това, което искаме.

— И какво значи това? Някъде си го прочел, или е написано в книгите ти?

— Просто това е положението. — Лицето му стана още по-непристъпно.

Тя закри лице с длани.

— Тревилиън, моля те, не постъпвай така с мен. Моля те, не ме оставяй сега. Какво да правя? Какво да правим?

Когато не й отговори, тя вдигна глава. Той я гледаше изпитателно. Беше толкова висок, толкава мрачен и чужд. Това не беше оня Тревилиън, който се беше шегувал и смял с нея. Сега бе отново капитан Бейкър от детските й представи — недостижимият строг герой.

— Аз бях за теб само една от многото жени, нали? Тези последните четири дни значеха всичко за мен. Никога не съм била така щастлива. Преживяхме заедно толкова много. Не бях срещала човек, пред когото да мога да се разкрия цялата. С теб можех да правя всичко, да говоря за всичко, но не бях нищо за теб.

Тя поиска да побегне, но той я дръпна назад.

— Защо си мислиш, че не значиш нищо за мен? — попита той тихо.

Клер се обърна рязко.

— Оман каза — отговори тя бурно, — че Хари се е върнал. А ти мълчиш. Безразлично ти е, че сега трябва да отида при него и всичко между нас да свърши. Ти получи, каквото искаше, и сега съм вече само страница — две от бъдещата ти книга. А може би ще посветиш цяла глава на богатите американки? Или такава част заслужават само жени като твоята Лунна перла?

— Какво искаш от мен?

— Щом като не го знаеш, не мога да ти го кажа. — Тя се обърна отново да си върви, но той не я пускаше.

— Кажи ми какво очакваш от мен! Искаш ли да те помоля да се ожениш за мен, вместо за Хари? Готова ли си да жертваш титлата и да заживееш с мен в някоя колиба край джунглата?

На Клер й се зави свят. От една страна беше копнежът да тръгне с Тревилиън и да прекара живота си с него. Нещо обаче й нашепваше, че последните четири дни бяха само красива илюзия. Имаше толкова неща, които не знаеше за него. Той поставяше въпроси, но мълчеше за себе си.

— Не те познавам достатъчно — каза тя с измъчен глас.