Джуд Деверо - Дукесата

По обяд забеляза, че той повика две момчета, каза им нещо и малко по-късно те потеглиха към Брамли.

— Къде отиват? — попита го Клер, но той само я прегърна и обясни, че готви изненада.

Едва преди залез-слънце тя разбра каква бе изненадата. Тревилиън се беше погрижил хората от селото — те бяха над стотина — да бъдат нахранени в Брамли и после да гледат театър — разбира се, постановка на Ками.

Тревилиън се метна на коня, който едно конярче му беше довело от Брамли, сложи Клер пред себе си на седлото. Тя се облегна на него и усети силните му гърди. Не можеше да повярва, че това беше онзи слаб, изтощен старец от първата им среща.

Яздеха през гората, далеч от тълпата, която се бе устремила към Брамли.

— Сигурно вече всички в къщата знаят, че ти не си мъртъв — каза Клер.

— Да, вече знаят.

Очакваше, че ще й обясни, но той не го направи и тя не настоя.

— Изпитвал ли си някога мигове на съвършено щастие? — попита го тя. — Мигове, които не искаш никога да свършат?

— Не — отговори той. — Винаги съм любопитен какво ще стане по-нататък.

Тя се усмихна в мрака и се сгуши в него. В този миг не желаеше да мисли за бъдещето.

Яздеха толкова бавно във вечерния здрач, че стигнаха едновременно с гостите от селото до източното крило на къщата. Клер видя отрупаните с ядене и пиене маси в една голяма зала, за чието съществуване не подозираше. Камелът Д. Монтгомъри трепереше като лист от вълнение. За пръв път щеше да има зрители на своята постановка.

Клер наблюдаваше как гостите се приближават плахо, почти на пръсти, до отрупаните с ядене трапези.

— Така ли си го представяше? — попита я Тревилиън. — Дукесата и нейните поданици! Не е ли това сбъдване на идеята за равенство, в която вие, американците, вярвате?

— Може би — отговори тя, но беше загрижена. — Какво ли ще направи майката на Хари, ако научи?

Тревилиън сви рамене.

— Същото като досега. Не се измъчвай с това. По-добре ела да хапнеш.

Клер се остави да я отведе до една маса. Но въпреки волята си продължаваше да мисли за онази жена и за нейното отмъщение.

След като гостите от селото се нахраниха, те отидоха в малкия театър на Ками, в който имаше място само за половината. Останалите се наредиха покрай стените, като разглеждаха със страхопочитание позлатената украса на сцената. Когато завесата се вдигна, Клер очакваше да види причудливите декори на Ками, но вместо това съзря Ниса, която стоеше съвсем сама на сцената.

Тя беше приказна в ярката си бродирана дреха, обсипана с диаманти. Зад завесата самотна флейта поде странна мелодия.

Клер почувства как Тревилиън потръпна. Когато го погледна крадешком, той се взираше като хипнотизиран в сцената. Изглежда номерът на Ниса никак не му харесваше.

— Какво е намислила? — попита Клер тихо.

Той се извърна така, че да не вижда лицето му. Усети, че е много разтревожен.

— Кажи ми какво става? — прошепна тя. — И кой свири там на флейта?

Тревилиън се обърна бавно към нея. После я привлече така, че да облегне гръб на гърдите му.

— Сега тя ще танцува — прошепна й той в ухото с дрезгав глас. — Ще танцува древен ритуален танц, който е свещен за народа й.

— И както означава той?

— Това е танцът на смъртта. Всички млади жрици трябва да го изпълнят — прошепна й той в ухото.

Клер наблюдаваше напрегнато Ниса. Тя захвърли червената си дреха и остана по тънка прозрачна туника, която едва забулваше красивото й златисто тяло. Колкото и странна да беше за Шотландия тази дреха, зрителите не възроптаха и не се разсмяха. Явно чувстваха, че пред очите им ставаше нещо сериозно.

Танцът на Ниса, ако въобще можеше да се нарече танц, се състоеше от забавени, строго премерени движения, всяко от които явно носеше дълбок смисъл. Ниса ги изпълняваше с грация и съвършенство. Сладкото й личице беше много сериозно и съсредоточено, сякаш всяка стъпка, всеки жест имаха съдбоносно значение. Тръпки полазиха по гърба на Клер.

— Не ми харесва това — прошепна тя, обзета от злокобни предчувствия. Искаше да се отдръпне от Тревилиън, но той я държеше здраво.

— Ниса вярва в правотата на своята религия. Вярва с цялото си сърце и цялата си душа.

На сцената танцът ставаше все по-суров и все по-тържествен. А когато накрая Ниса с едно последно грациозно движение падна на пода, сякаш умираше, зрителите спряха да дишат.

Ниса прекара цяла вечност в това положение, но никой в залата не помръдна. Изведнъж Маймунката се втурна на сцената, хвърли се върху Ниса и я прегърна. Лунната перла отвори очи, а смехът й отекна в смълчаната зала. Едва в този миг хората сякаш се събудиха и започнаха да ръкопляскат.