Джуд Деверо - Дукесата

— Познаваш ме по-добре от всеки друг.

Клер го погледна.

— Нямам предвид това, което правехме заедно в леглото. Говоря за любовта.

— Аз също.

Клер сведе очи, борейки се със сълзите си.

Тревилиън обгърна раменете й и тя потърка буза в ръката му.

— Не знам какво да правя — оплака се тя. — Кажи ми какво да правя.

Той я разтърси и я погледна в очите.

— Ти трябва сама да решиш. Не мога да ти се меся. Никой не може да решава живота на друг човек.

Не това искаше да чуе от него. Защо не можеше да бъде като останалите мъже и да й каже, че я обича? Че я иска за себе си? Че щеше я убие, ако се осмели да погледне още веднъж Хари?

— Това ли е, което искаш от мен? — попита той, сякаш четеше мислите й. — Искаш да те метна на коня си и да те отведа оттук? Да те взема на далечно пътешествие? А ако постъпя така — колко време ще мине, преди да ме намразиш? Нали скоро ще получиш писмо от сестра си с вестта, че родителите ти са похарчили всичко и тримата бедстват? А може би ще ме намразиш още преди експедицията, ако те оставя сама и по цял ден си мислиш с коя ли жена съм в момента?

— Не знам — отвърна тя искрено. Пръстите му се забиха в раменете й.

— Обичаш ли ме? — извика той сурово и я разтърси. — Мен? Не капитан Бейкър, не човека, когото си мислиш, че познаваш, защото си прочела книгите му — а мен, Тревилиън?

Тя се колебаеше и той я пусна.

— Разбира се, че те обичам. Нямаше да бъда с теб, ако не те обичах. Щях ли да изневеря на годеника си, ако не те обичах?

В този миг той се наведе над нея, така че носът му почти докосваше лицето й. Очите му бяха потъмнели от гняв.

— Бил съм в леглото с безброй жени. Правил съм с тях неща, които ти дори не можеш да си представиш. Но не съм обичал нито една от тях — не така, както обичах теб.

Клер се стресна от страстта, с която й говореше. Усещаше, че е дошъл мигът на истината.

— Питаш ме дали те обичам. Откъде да знам това? Та аз дори не те познавам. Ти се криеш в черупката си. Знам повече за капитан Бейкър, отколкото за Тревилиън. Каква е роднинската ти връзка с Хари? Защо селяните се отнасят с такова уважение към теб? Никога не знам какво мислиш и какво чувстваш. Твърдиш, че ме обичаш. Кога го откри? Преди четири дни? Преди седмица?

Тя го погледна и отново зачака отговор. Напразно.

— Трябва да взема сама решение, казваш ти. Как мога да реша дали ме искаш? Дали мога да живея с теб и да прекарам живота си с теб? Никога не си ми предложил да ти стана жена! Нищо не си ми казвал. Ако не бях толкова любопитна, сигурно нямаше да науча, че си капитан Бейкър. Едва ли щеше да ми кажеш.

Той отново се ядоса.

— Толкова ли много значат за теб думите? Ако е така, ето ги. Обичам те. Обичам те толкова много, колкото не знаех, че е възможно. Влюбил съм се сигурно още при първата ни среща. Да, искам да се махнеш от тук. Сега, веднага и завинаги. Не знам какво ще стане нататък. Сигурен съм, че ще бъда отвратителен съпруг, който ще ходи на пътешествия и с години ще те оставя сама. Аз съм капризно и егоистично копеле, което често ще те довежда до плач. Не знам дали мога да ти обещая, че никога няма да погледна друга жена. Убеден съм, че за мен моногамията е трудна, ако не и невъзможна. Но въпреки всичко ще се постарая никога да не ти причинявам болка.

Клер знаеше, че трябваше да го прегърне и двамата да избягат оттук. Не й ли предлагаше точно каквото искаше? Колко жени на тази земя са имали щастието в тях да се влюби мъж като великия, прочутия, несравнимия капитан Франк Бейкър?

Но Клер не го прегърна. Ако сега избягаше с него, щеше да обрече на бедност семейството си. Знаеше, че Тревилиън презира родителите й. Но все пак те бяха нейното семейство. Той самият и посочи преди малко колко съдбоносни ще бъдат последиците. Можеше ли да избяга ей така и да осъди сестра си на мизерия?

Тревилиън, който я наблюдаваше внимателно, й обърна гръб.

— Почакай! — извика тя задъхано и му прегради пътя. — Аз… аз не знам какво да правя. Искам да тръгна с теб, но…

— Ако искаш, ще го сториш. — Неочаквано лицето му се смекчи и той й се усмихна. — Твоят млад дук вече те чака. Иди по-добре иди при него.

Клер отстъпи крачка назад.

— И на тебе ще ти бъде безразлично, ако сега отида при Хари?

— Аз не се опитвам да влияя върху живота на други хора. Когато вземеш решение, кажи ми… — Той погледна към къщата. — Ще остана още няколко дни тук. Лека нощ, госпожице Уилъгби.

Клер плака цяла нощ. Щеше да спи до обяд ако Хари не беше дошъл в стаята й. Тъй като кракът на госпожица Роджърс беше още гипсиран, макар и без да е счупен, Клер беше оставена сама на себе си. Дори Маймунката, която иначе често идваше, този ден бе изчезнала. Вероятно беше с Ниса, Тревилиън и Оман, помисли си Клер огорчена. Метна възглавницата върху главата си и се опита отново да заспи.