Джуд Деверо - Принцесата

— Ух — поотърси се лейди Верта. — Може би пък да стане…

След тези думи тя прошумоля навън от колибата.

— Дърта вещица! — каза Арайа тихо. — Е, получавам ли ролята?

— Ще ви инструктираме два дни. След това ще видим.

— Здравата ще се учудите, като видите колко бързо заучавам.

— Започвам да вярвам, мисис Монтгомъри, че надали ще можете да ме учудите повече, отколкото вече направихте. Можем ли сега да поговорим за някои подробности?

Арайа седеше застрашително спокойна в хотелската си стая и очакваше Джей Ти. Това беше ужасен следобед. Указанията как да се държи като принцеса Арайа започнаха веднага. Чувстваше се като в някакъв затвор. Кратките седмици в Америка я бяха накарали да забрави напълно колко труден, изкуствен и самотен е животът на една принцеса. Протокол, правила, протокол и пак правила — лейди Верта я бе заляла с тези условности. С всяка дума, която изричаше тази отвратителна жена, Арайа чувстваше как съпругата на Джей Ти Монтгомъри изчезва, за да се поява престолонаследницата.

Жадуваше да може да се върне в Америка, да идат с Доли в салона за разкрасяване на Етел… Или да приготви на Джей Ти спагети за вечеря…

Мисълта за Джей Ти извика спомена за всичките жестоки думи, които й беше казал. Беше започнала да го обича, докато за него тя беше само едно мъчение — един тежък товар, от самото начало.

Когато той влезе в стаята, Арайа седеше спокойно — точно както я бяха учили, с изправен гръб, изпъната, на ръба на стола.

— Добър вечер! — каза тя хладно.

— Нейно кралско височество, самата тя, от кръв и плът! — възкликна той, изпълнен със сарказъм. След това измъкна куфара си от гардероба и го отвори. — Ти ли го нареди?

— Да — отвърна тя тихо. — Една добра съпруга подрежда куфара на мъжа си. Нали ти ме научи?

Той не се обърна, но раменете му потръпнаха, като че ли искаше да се защити срещу нещо.

— Хайде! Нека да сложим край! Искам да се върна, най-после в къщи!

Тя се изправи като вдървена.

— Потърсиха ли те днес заговорниците? — попита той, когато бяха вече в коридора.

— Да.

Той я спря с ръка.

— Виж какво, чувствам се отговорен за тебе. Страхувам се да не открият, че си истинската принцеса. Сигурно пак ще опитат да те убият.

— Тук има хора, които ме охраняват. Хора, за които не съм само товар, както за тебе.

Той я погледна втренчено. Дъхът й секна, той изглеждаше така, като че се готви да я целуне!

— Сигурно. Ти ще се чувстваш добре. Отново си в родината си, ще седнеш отново на златния си трон. Златен е, нали?

— Само позлатен.

— Жалка работа. Хайде, детенце! Да вървим на нашата последна съвместна вечеря!

Беше й невероятно трудно да играе отново ролята си на непоносима американка. А трябваше да чакат и онзи несръчен келнер, който щеше да разлее супа в скута на Джей Ти.

— Посолството е организирало за тебе обиколка на града. Беше ли интересно?

— Видях една страна, която като че ли все още е застинала в миналия век. А на някои места бих казал дори, че живее още в осемнадесети век! Освен колите на американците, най-новият модел, който видях е от 1929 г., един студебейкър! Чешми няма! Хората мъкнат вода от реката. Мога да разбера, че има все още такива неща в някоя бедна, развиваща се страна, но тук имате толкова училища, имате достъп до всичка модерни медии!

— Но нямаме пари. Страната ни е бедна. Единственото ни подземно богатство е ванадият. Единственият ни източник на доходи е туризмът, но при условие, че светът не воюва.

— Нали виреят лози. Единственият ви истински проблем според мене е липсата на вода. При тази суша…

— Да, правихме молебени за дъжд.

— А да сте помислили така, между молебените, за язовири, кладенци и напоителни системи?

— Нали ти обясних вече, че тези неща не са по силите ни.

— Как можеш да го кажеш! Непосилни! Две трети от мъжете ви седят по цял ден из кафенетата, пият лошо вино и си замезват с козе сирене. Ако тези мъже започнат да работят, убеден съм, че за страната ви има спасение!

— Така. Вече ни нарече страхливци, а сега сме и мързеливци, така ли? — Арайа се задави чак от гняв.

— Ами може и така да го кажеш, важното е, че приляга.

— Да, нали? А вашата страна е, разбира се, по-добра, нали можете да правите бомби!

— А твоите хора са толкова миролюбиви, че отвличат собствената си принцеса, и искат да я застрелят!

— А вие не застреляхте ли Абрахам Линкълн?

— Това е било преди близо сто години. Но мисля, че трябва да приключим тази дискусия! Ще ми се да хапна веднъж спокойно в този град, без тези вечни кавги!