Джуд Деверо - Благословията

Думата „дом“ придобиваше съвсем ново значение.

Доста време след това не й се удаде възможност да поговори отново с Милдред, защото бе толкова заета, че не й оставаше време да мисли за каквото и да било. Спеше не повече от четири часа на денонощие и се радваше, че Дорийн някак неусетно е поела всекидневните грижи за Макс. Не знаеше дали да се радва, или да тъгува, задето синът й е приел толкова лесно чужд човек да го къпе, облича и да му чете приказки преди лягане. И нямаше време да седне с него и да го попита как се чувства, след като прекарва толкова време отделно от майка си.

Неизвестно как и кога, Дорийн се беше нанесла в Салма Плейс. „И защо не? — мислеше си Ейми. — Между нас с Джейсън не става нищо тайно.“

На втория ден от престоя й в Абърнати Чери Паркър беше родила момиченце и до две седмици успя да организира домакинството си толкова добре, че бебето се събуждаше само по веднъж нощем, за да бъде нахранено (за което се грижеше Дейвид). Сега Чери помагаше на Джейсън в подготовката за откриването на библиотеката.

— Обичам те — каза й веднъж Джейсън, след като му беше избърборила като скоропоговорка цял списък с неща, които бяха направени или се правеха в момента.

— Хм! — отвърна Чери, но пролича, че е доволна от комплимента.

Беше облечена в бял „Шанел“, но на гърдите й бе вързан голям шал, сигурно изработен в Африка, в който мирно спеше новородената й дъщеричка.

Когато Чери се върна на работа, Дорийн се премести в къщата с Ейми, Джейсън и Макс, и започна да гледа момченцето. Ейми вече бе превъзмогнала ревността си и можеше само да й бъде благодарна за това. Всяка сутрин Дорийн хранеше Макс с това, което Чарлз бе приготвил специално за него, и го водеше в библиотеката. И всяка сутрин Макс вадеше ключа от джоба си, извършваше церемонията по отключването на зала „Абърнати“, изчезваше вътре и не се появяваше до вечерта.

Един ден Ейми се почувства страшно засегната, когато Чарлз се появи в библиотеката и Макс го покани в „тайната“ си зала. Половин час по-късно Чарлз излезе с разширени от учудване очи, но от него не можеше да се измъкне нищо.

— Бащата на момчето също ли е рисувал?

— Не знам — отвърна Ейми. — Защо?

— Това момче притежава двойна доза талант и се чудех откъде ли може да е дошъл. Мога ли да присъствам, когато президентът види залата?

— Да не би да си забравил, че трябва да осигуриш храната? — провикна се Джейсън от скелето, където беше легнал по гръб и боядисваше тавана.

— Точно така — рече Чарлз, а след това се наведе към Ейми и прошепна: — Откога е в такова лошо настроение?

— От седемдесет и втора — отвърна без колебание тя.

Чарлз кимна и излезе от библиотеката.

Вече бяха навлезли в третата седмица, когато Ейми започна да осъзнава какво става между нея и Джейсън. Точно толкова време й отне, за да преодолее раздразнението си, задето не й обръща никакво внимание, а и беше твърде заета с рисуване, за да наблюдава и слуша.

Но през третата седмица всичко тръгна в обичайното си русло и тя започна да вижда това-онова. Беше се променила не само тя, но и Джейсън, макар че той едва ли го съзнаваше. С течение на времето нещата, които не харесваше у него, започнаха да отпадат едно по едно.

Първия път, когато това се случи, тя не обърна особено внимание. Някакво момченце на около осем години влезе на пръсти в библиотеката и подаде мълчаливо на Джейсън един лист. Джейсън направи няколко бележки върху хартията, каза нещо на детето и то излезе от библиотеката, ухилено до ушите.

На следващия ден това се повтори, на по-следващия също. Всеки път идваше различно дете, а често и по две; понякога дори по три прекъсваха работата на Джейсън.

Един следобед влезе високо момче на около шестнадесет години, бутна лист под носа на Джейсън и застана в предизвикателна поза. Мъжът избърса четката си, влезе в канцеларията заедно е момчето и остана там повече от час.

Ако не беше затънала до гуша в рисуване, Ейми щеше доста да се заинтригува от това, но имаше прекалено много работа, за да мисли за странични неща.

Един ден, когато скиците бяха направени и оставаше само да ги запълнят, тя седеше с Дорийн и Макс и ядяха макаронената салата и кюфтенцата от раци, които Чарлз беше приготвил за обяд. В библиотеката влязоха две момиченца с листове и ги подадоха на Джейсън.

— Какво прави той? — попита Ейми.

— Домашни — отговори Дорийн.

— Какво искаш да кажеш с това „домашни“?