Джуд Деверо - Благословията

— Докато не ти каже, че няма намерение да се жени за Дорийн, няма да преставаш да споменаваш Варни.

— Арни — поправи я тогава Ейми.

Макс се обърна на другата страна, отвори за миг очи, видя майка си, усмихна се сладко и отново затвори очи.

„Направо да ти разтопи сърцето — помисли си тя, загледана в него. — Има усмивка, с която може да ти разтопи сърцето.“

— И съм благословена, че те имам — прошепна Ейми, целуна върха на показалеца си и го допря до устните на Макс. После се изправи и се прозя. Трябваше вече да си ляга, защото на другия ден щеше да пристигне президентът на Съединените щати.

— Ето го първия — каза Ейми и хвана хартията, която излизаше от факса. После, докато четеше, очите й се разшириха първо от ужас, а след това — от изумление.

— Казвай! — кресна Рафаел. — Какво пише?

Слисана, Ейми подаде факса на момчето. През последните седмици раната от нож на лицето му беше заздравяла и сега не приличаше толкова на убиец, който си търси жертва.

Рафаел прочете страницата, избухна в смях и я подаде на Джейсън.

Всички, работили върху стенописите, се бяха събрали около факса в библиотеката като измръзнали хора около огън. Тази сутрин президентът беше посетил Абърнати и сега чакаха пресслужбата да им изпрати отзивите. Съдържанието им можеше да даде тласък на Еймината кариера или да я провали.

— „Смесица между японска живопис и явайски кукли-сенки, заедно с елементи от арт деко — прочете на глас Джейсън. — Изумително, индивидуално.“

Той погледна слисано Ейми.

— Продължавай — рече тя. — Прочети и останалото.

Но след като той не каза нищо повече, Ейми взе листа от ръцете му.

— В основни линии статията обезличава моите стенописи, като ги нарича „добре изпълнени“ и „подходящи“, но работата на Макс е… — Тя погледна листа, за да цитира точно. — „Изкуство с главно И.“ — Ейми погледна сина си, който седеше на червения стол, и му се усмихна. — И това е вярно. Наистина са великолепни.

Намираха се в зала „Абърнати“ — залата, която в продължение на шест седмици беше заключена за Ейми, за да твори синът й на спокойствие. Спомняше си, че бе готова да го утешава, ако никой не останеше впечатлен от черните фигури, които две и половина годишното момче наричаше маймуни. Когато най-сетне видя залата, крачеше до президента, но бе твърде стресната от нарисуваното на стените, за да си спомни с кого е.

— Мили боже! — промърмори тя, когато огледа залата, и думите й като че ли изразиха чувствата на всички, тъй като никой друг не успя да издаде и звук. По стените, тавана и дори по дървения под имаше истинска джунгла от сенки. Огромните бамбукови стъбла сякаш се полюляваха на ветреца, който не подухваше в стаята, а на рисунките. Маймуни надничаха иззад клоните и стъблата, някои ядяха банани, други просто зяпаха и очите им гледаха така, че човек неволно отстъпваше назад, уплашен от близостта с тези диви животни.

— Никога не съм виждал нещо подобно — прошепна един дребен мъж отзад. Вече й бяха казали, че това е изкуствоведът на „Уошингтън Поуст“. — Прекрасно! — измърмори той, като накланяше глава ту на една, ту на друга страна. — Вие ли ги нарисувахте?

После по някакъв начин успя да я погледне отвисоко, макар с Ейми да имаха еднакъв ръст.

— Не, синът ми — отвърна тихо Ейми.

Дребният мъж се обърна изненадано към Рафаел, който стоеше до нея.

— Това ли е синът ви?

— Не, синът ми е ей там — рече Ейми и посочи Макс, който беше застанал до Джейсън.

В първия момент и изкуствоведът, и президентът я погледнаха объркано. Едва ли искаше да каже, че Джейсън с неин син, нали?

— Макс, миличък, ела тук — рече Ейми и протегна ръка. — Искам да те запозная с президента.

След това настъпи страхотна бъркотия. Посещението на президента в Абърнати беше предприето с рекламна цел, тъй като беше тръгнал за друга среща във връзка със Средния изток, и той щеше да раздаде наградите на учениците в Абърнати. Поради срещата, на която отиваше, беше обграден от журналисти. И сега, когато видяха, че тази необикновена зала е изрисувана от един малчуган, започнаха да го обсипват с въпроси.

— Младежо, откъде ти хрумна идеята за тази зала?

— Хайде, кажи ни истината, майка ти е нарисувала картините вместо теб, нали?

— Май е по-добре да кажеш истината за тези маймуни.

— Само ни кажи: кой нарисува тези неща?

Джейсън вдигна Макс и изгледа яростно фотографите.

— Извинете ни, но сега е време за следобедния сън на художника. Ако трябва да вадите някому душата е въпроси, попитайте някого от възрастните. — После кимна към Ейми и Дорийн и напусна сградата, като притискаше покровителствено Макс към себе си.