Джуд Деверо - Благословията

Дорийн не отговори, докато не сдъвка хапката си.

— Той е господин Домашно. Помага на децата да си пишат домашните.

— Дорийн, кълна се, че ако ме караш да ти вадя всяка дума с ченгел от устата…

— Мисля, че това започна на шега. В магазина за домашни любимци. Не, в бръснарницата. Аха, точно така. Беше събота и мъжете нямаха какво да правят, затова взеха да се оплакват, че не могат да се справят с домашните на децата си. Тогава някой каза, че ако Джейсън наистина иска да помогне на Абърнати, трябва да направи децата по-умни.

— И? — попита Ейми, като изгледа Дорийн е присвити очи. — Как би могъл Джейсън да ги направи по-умни?

— Не знам, обаче от училищния съвет казват, че сега децата ни са далеч по-интелигентни.

Ейми искаше да разпитва още, тъй като не разбираше нищо, но имаше предчувствието, че няма да измъкне повече информация от този разговор. Затова се обърна към сина си:

— Е, как се справяш там? Мога ли да погледна какво рисуваш?

Устата на Макс беше пълна, но той й се усмихна и поклати отрицателно глава.

— Моля те! — каза Ейми. — Само да надникна!

Макс отново поклати отрицателно глава, като едва се сдържаше да не прихне. Този разговор се провеждаше всеки ден и Ейми измисляше какви ли не аргументи и обещания, за да прилъже сина си да я пусне в залата. Но той остана непоклатим.

На следващия ден, когато Дейвид дойде в библиотеката, за да види как напредват, Ейми успя да го придърпа в един ъгъл.

— Какво е това нещо с господин Домашно което чух?

— Милдред не ти ли е казала? — попита Дейвид. — Аз пък си мислех, че те е осведомила за всичко с най-малките подробности.

— Всъщност започвам да оставам с впечатлението, че никой нищичко не ми казва.

— Познавам добре това чувство. Брат ми е оставил вратите си отворени за всяко дете в Абърнати, което има нужда от помощ с домашните.

Когато Ейми го погледна учудено, Дейвид продължи:

— Започна на шега. Хората в Абърнати имаха подозрения относно мотивите на Джейсън да поднови града и…

— Защо? Нали е тукашен?

Дейвид се позабави малко, преди да й отговори:

— Мисля, че трябва да попиташ Джейсън за това. Да кажем само, че бяха загрижени да не би да има някакви непочтени, скрити мотиви за това, което прави. Така че един ден мъжете си говореха и…

— Клюкарствали са в бръснарницата.

Дейвид се усмихна.

— Точно така. Казаха, че ако Джейсън иска да направи нещо хубаво, би трябвало да помага на децата с домашните им.

— И?

— И той го направи.

Ейми го погледна.

— Какво криеш?

— Направо няма да повярваш. Джейсън накара Чери да прегледа резултатите от контролните на децата от Абърнати и мога да ти кажа, че бяха ужасни. В град като нашия, в който имаше толкова много безработни, дори вечерята бе проблем. Джейсън знаеше, че няма смисъл да агитира хората, че трябва да помагат на децата си с домашните, затова нае частни учители.

Дейвид се обърна и погледна широкия гръб на брат си, който помагаше на Рафаел за една рисунка.

— Брат ми не нае суховати, скучни преподаватели, а безработни актьори, танцьори, писатели, пенсионирани морски капитани и… — Направи пауза и се усмихна широко на Ейми. — Джейсън нае различни хора с много знания, които искаха да ги споделят с другите. Дойдоха и работиха в училището три месеца. А след това голяма част от тях решиха да останат тук.

Ейми помълча малко, докато осмисляше информацията.

— И помага на децата с домашните?

— Да. Джейсън твърди, че аз съм му дал тази идея. Някога му казах, че има и „други деца“. — Дейвид понижи глас. — Говорех му, че има и други деца освен Макс.

— Разбирам — каза Ейми, макар да не беше сигурна, че разбира.

Именно след този разговор започна да наблюдава Джейсън по-внимателно. През двете години, докато беше в Ню Йорк и се опитваше да успее, си бе създала определено мнение за него. Навремето, когато прочете статиите за филантропията му, тя реши, че той се отнася с града, както с нея и Макс. Тогава заключи, че Джейсън и парите му са едно и също нещо.

Но едно бе да даваш пари и съвсем друго — да се раздаваш, за да помогнеш на децата да осмислят сложната алгебра.

След разговора с Дейвид тя престана с опитите си да съблазни Джейсън и се опита да го види такъв, какъвто всъщност е, а не какъвто го смяташе въз основа на няколко вестникарски статии и собствените си предположения. Започна да го наблюдава тайно.

Забеляза, че той постоянно се оплаква колко много му струва всичко, но никога не го видя да откаже да плати някоя сметка. След като прерови тайно едни документи, които беше забравил да прибере, тя научи, че Джейсън притежава местната ипотечна компания и че е дал заеми е ниска лихва на повечето фирми и няколко ферми в околността.