Джуд Деверо - Благословията

Видя и че страховитата Чери Паркър е променила отношението си към него.

Колкото можеше по-нехайно, сякаш това не означаваше нищо за нея, веднъж Ейми я попита:

— Променил ли се е или така ми се струва?

— От черно на бяло — отвърна Чери и се отдалечи.

Една съботна сутрин Джейсън не дойде в библиотеката и Ейми го намери на игрището да играе баскетбол с половин дузина момчета, в сравнение с които Рафаел изглеждаше като достопочтен гражданин.

— Е, и колко момчета като теб е взел под крилото си Джейсън? — попита го тя по-късно същия ден.

Рафаел се ухили до ушите.

— Много. Преди имахме банда, ама… — Замълча и продължи да рисува. После продължи тихо: — Той мисли, че може да ми намери и друга такава работа. Казва, че имам талант.

— Вярно е — рече Ейми и се запита дали Джейсън не е решил да изрисува отвътре всички сгради, които притежава, само за да създаде работа на тези хулигани.

Когато Джейсън се върна от баскетбола, Ейми вдигна поглед към него. Беше облечен в сиви памучни гащета, мръсни, овехтели и напоени с пот. Никога не беше виждала някой да изглежда толкова сексапилно.

Джейсън я погледна и Ейми се извърна засрамено, но не и без да види многозначителната му усмивка.

— Хей! — викна Рафаел, защото Ейми току-що бе нарисувала камилско лице върху тялото на една принцеса.

— Съжалявам — смотолеви тя и отказа да се обърне, за да погледне Джейсън.

„Още само няколко дни“, помисли си Ейми и се развълнува.

В нощта преди откриването всички, освен Дорийн и Макс, работиха в библиотеката до три сутринта.

— Е, това беше — рече Джейсън и вдигна поглед към останалите. — Кажете ми, дали изглеждам толкова зле, колкото всички вас? — попита той, пресипнал от старанието да отговаря на хилядите въпроси, с които го бяха засипвали през целия ден.

Всички се огледаха. Библиотеката изглеждаше така, както щеше да остане завинаги.

— Даже по-зле — отговори безизразно Ейми. — Ти как мислиш, Рафаел?

През шестте седмици всекидневно общуване двамата се бяха опознали добре и Ейми се чудеше как е могла да се уплаши от него. Освен това Рафаел бе показал голям талант както в рисуването, така и в организирането.

— По-зле от мен — отговори той, — но пък старците винаги изглеждат зле.

— Старец ли? — възкликна Джейсън. — Ще ти дам аз един старец — каза той и направи скок към младежа, но Рафаел отстъпи настрана. Джейсън се строполи на пода с цялата си тежест и извика от болка.

В следващия момент вече всички му се смееха.

— Джейсън! Джейсън! — извика Ейми, като обхвана главата му.

Той остана със затворени очи и от устните му се изтръгна тих стон.

— Извикайте лекар! — нареди Ейми, но в следващия момент Джейсън стрелна ръка нагоре, сграбчи я за тила, притегли я надолу и я целуна.

Ейми се отдръпна, макар да не й се искаше. След секунда Джейсън скочи и хукна след Рафаел. Сборичкаха се и той скоро повали доста по-дребното момче на пода.

— Просто не исках да ти причинявам болка — каза в своя защита Рафаел, когато Джейсън най-сетне го пусна.

Ейми стоеше в сянката е гръб към тях. Все още трепереше от целувката на Джейсън — целувка, която очевидно не означаваше нищо за него.

Както обикновено, Джейсън я закара у дома, като се опитваше да не мисли колко пуста ще изглежда къщата, когато Ейми и Макс си отидат.

— Още един ден — каза той. — И след това край. Радваш се, нали?

— О, да, много.

Джейсън не отговори, но думите й му причиниха болка.

— Сигурен съм, че Макс ще се радва да се върне там — рече той. — Вероятно много му липсва неговата стая, която едва ли е бебешка, както тази тук.

— Да, разбира се — отвърна Ейми.

— И онзи мъж…

— Арни — помогна му услужливо тя.

— Аха. И той несъмнено ще се радва да те види.

— Страшно — отвърна Ейми, като се опита гласът й да прозвучи бодро и щастливо.

— Ейми…

— О, боже, виж колко е часът! — каза тя, докато Джейсън завиваше по алеята. — Обзалагам се, че Дорийн стои и ни чака.

— Разбира се — каза Джейсън. — Сигурен съм, че е така. Виж, относно тази вечер…

— А, това ли — рече тя, знаейки, че става дума за целувката. — Ако не искаш, няма да кажа на Арни. А сега лека нощ. Ще се видим утре — каза и тръгна нагоре по стъпалата на верандата. Минути по-късно влезе на пръсти в стаята на Макс, за да се увери, че всичко при него е наред. Той спеше толкова дълбоко, че дори не помръдна, когато Ейми го зави. — Мисля, че баба ти май е луда — прошепна тя на спящото дете. Беше обещала на Милдред да остави Джейсън да направи първата крачка.