Джуд Деверо - Благословията

— А сега какво друго ти трябва?

Секретарката му притисна ключовете до гърдите си. Имаше вид, сякаш всеки момент щеше да припадне.

Разбира се, докато това ставаше, всички бяха спрели работа. Дори и Ейми се поусмихна.

„Най-сетне направих нещо, с което да й доставя удоволствие — помисли си Джейсън, — макар да ми струваше шестцифрено число.“ Но ако трябваше да прави подарък на Дорийн всеки път, за да получи усмивка от Ейми, беше готов да купи на секретарката си целия Кентъки.

— Мразя го! — каза Ейми на свекърва си.

— Успокой се и ми кажи какво е направил пак.

Намираха се в библиотеката, беше късно и Макс спеше на малкото легло, което Джейсън му бе купил за случаите, когато Ейми оставаше да работи нощем. Докато говореше, тя изглаждаше с шкурка ръбовете на един слон със златно покривало.

После си пое дълбоко дъх.

— Тук съм от цяла седмица, живеем в една къща, работим заедно по цял ден, но той не ми обръща никакво внимание. Абсолютно никакво!

— Сигурна съм, че просто се опитва да действа по-внимателно. Вероятно…

— Не! — изхленчи Ейми. — Той просто не ме харесва. Какво ли не направих през последните няколко дни…

— Стига с това. Разказвай. — Милдред погледна към внука си и изведнъж заподозря, че е буден. — Искам да знам всичко, което ти е казал Джейсън.

— Точно в това е работата. Никога не казва и не прави нищо.

— Този слон червен ли трябва да бъде?

— Ето, виж какво направих заради него!

Ейми грабна един парцал и започна да трие, но с това не постигна нищо, затова започна да наслагва сиво върху червеното; щеше да се получи доста тъмен слон. Тя си пое дълбоко дъх и опита да се успокои.

— Мислех си, че иска… Е, че иска… Нали ти каза…

— Че е влюбен и иска да се ожени за теб — каза тихо Милдред. — Така беше. Така е. Бих заложила и фризьора си за това.

Ейми се засмя.

— Добре де, значи съм прекалено емоционална. Просто… Ами той е хубав мъж и аз… — Тя хвърли поглед към Макс, чиито очи бяха подозрително здраво стиснати. — Нали знаеш онзи червен пеньоар, който бяха изложили на витрината на „Чембърс“?

— Онзи късичкия; с многото дантели?

— Да. Купих си го и направих така, че Джейсън да ме види с него. Престорих се на засрамена, но той ме забеляза, колкото ако бях облякла и стария си халат за баня.

Милдред повдигна вежда.

— И какво точно направи?

— Нищо. Пи малко мляко, пожела ми лека нощ и отиде да си легне. Дори не ме погледна. Но все пак аз не съм Дорийн. Тя има форми, които…

— …след около три години ще се превърнат в сланини — каза Милдред и махна нехайно с ръка.

— Недей да говориш против Дорийн! — каза троснато Ейми. — Аз я харесвам. А Макс я обожава.

Милдред отново погледна детето и й се стори, че вижда как клепачите му потрепват, а между веждите му се образува гънка.

— Е, кажи какво рисува внукът ми в онази стая.

Ейми завъртя ядно очи.

— Нямам представа, не ми дава да видя. Строго секретно. Тайни от собствената му майка! И не иска да спи у дома, дори и Дорийн да остане с него, защото го е страх, че ако остана сама в библиотеката, ще вляза там.

— А ти би ли го направила?

— Естествено! — отговори Ейми, сякаш това се подразбираше. — След като съм го родила, защо да не мога да видя рисунките му? Не може да е по-лошо от това, което видях в пелените му, когато изяде топчетата на сметалото. Е, не, не питай!

Милдред се засмя, особено след като видя, че гънката на челото на Макс е изчезнала и ъгълчетата на устните му са се подвили леко. Очевидно добре познаваше майка си.

— Е, и какво ще правим с теб и Джейсън?

— Нищо. Когато свършим тук, с Макс си отиваме у дома и…

— И какво ще правите там? — попита Милдред.

— Не го казвай — прошепна Ейми. — У дома не ни чака нищо и никой не го знае по-добре от мен.

— Тогава останете тук! — рече Милдред с молба, която идваше от сърцето й.

— И да се виждам е Джейсън всеки ден?

— Ще се виждаш с мен заедно с моя внук! — каза троснато Милдред.

— Тихо, ще събудиш Макс.

— Нима мислиш, че е важно дали ще се събуди, след като се каниш да го откъснеш от единствената жива роднина, която му е останала, освен майка му? Ейми, моля те…

— Подай ми онази кутия зелено, ако обичаш, и нека да говорим за нещо друго. Този път няма да избягам, просто си отивам у дома.

Но вече не чувстваше нюйоркския си апартамент като дом. С всеки изминал ден в Абърнати си припомняше нещата, които винаги бе харесвала в малкото градче. На обяд накара Макс да прекъсне работа и двамата прекосиха града, за да изядат сандвичите си под големия дъб в покрайнините. Докато вървяха, хората им подвикваха, за да разберат как върви работата в библиотеката и да подкачат Макс за тайната му зала.