Джуд Деверо - Благословията

Ейми седна на мястото до шофьора и гледаше удивено как Джейсън минава през града и кара право към… Отначало не можа да повярва на очите си. Той спря на алеята пред някога порутената й къща. Когато заминаваше оттук, Ейми знаеше, че собствеността върху имота ще бъде прехвърлена на Милдред, защото тя бе подписала заедно с тях ипотеката, но тогава изобщо не й се мислеше за това. Предполагаше, че Милдред я е продала — вероятно за строителни материали, защото не ставаше за нищо друго.

Но сега къщата стоеше пред нея, изцяло ремонтирана. Беше точно каквато трябваше да бъде; по-хубава, отколкото можеше да си представи. Очевидно Джейсън я бе превърнал в свой дом.

Вътре не можа да оглежда дълго, защото Джейсън отнесе уморения, но все още мрънкащ Макс през фоайето, дневната и надолу по коридора, където някога бе детската стая на момчето. Беше запазена непокътната, точно както преди две години, и всичко вътре бе чисто и подредено, сякаш бебето, което я обитаваше, можеше да се върне всеки момент.

„Тръпки да те побият“, помисли си Ейми.

Джейсън положи Макс на леглото. Детето се озърна наоколо, после се отпусна и заспа.

— Невъзможно е да си спомня този дом! — рече Ейми. — Беше съвсем малък, когато заминахме оттук.

— Никой никога не забравя любовта, а той обичаше тази къща — каза Джейсън.

„Обичаше и теб“, понечи да каже Ейми, но не го направи.

Джейсън почака малко, сякаш очакваше тя да отговори нещо, а после каза:

— Знаеш къде е спалнята ти.

След това се обърна и отиде в стаята, където бе спал навремето.

Когато остана сама, Ейми отиде в някогашната си спалня. Изглеждаше съвсем различна и бе очевидно, че само професионален декоратор може да я направи толкова хубава. Всичко беше прекрасно, чак до свежите цветя. Изнурена от борбата с Макс, тя едва успя да се измие в банята и се строполи върху леглото.

А сега бе сутрин. Макс още не се беше събудил, а Ейми предполагаше, че и Джейсън спи в стаята за гости.

— Забравихме обзавеждането на Дорийн — каза тя, когато си изпи чая, а после стана и се протегна. Беше дошло време да се облича и да тръгва за работа. „Стенописите трябва да бъдат завършени, преди да е пристигнал президентът“, помисли си тя с усмивка.

Не се изненада, когато в шкафчето в банята си намери чисти дрехи с нейния размер. Не се изненада и когато след събуждането на Макс откри, че Джейсън вече е излязъл от къщата.

— Триста дяволи! — рече Джейсън и удари с юмрук по волана.

Да не би Ейми да смяташе, че е направен от желязо? Тази нощ не беше спал и десет минути, като знаеше, че е в съседната стая, а тя очевидно не се притесняваше от присъствието му, защото спеше непробудно. Четири пъти беше ходил да надникне при нея и Макс, но тихичко, за да не ги обезпокои.

Така че сега пътуваше с колата си към библиотеката, преди да се е развиделило, и му предстояха много дни работа заедно е нея. Всеки път, когато се опиташе да й каже, че не е сгоден и все още я обича, тя го прекъсваше. Защо, за бога, не се опиташе по-упорито да й обясни?

Беше най-добре да престане, иначе щеше да полудее. Понякога му се струваше, че откакто е срещнал Ейми, все съжалява за постъпките си. Вече се разкайваше, че е наел един малолетен престъпник да им помага в библиотеката. Когато Ейми го зърна и Джейсън видя страха в очите й, веднага съжали за стореното. Но пък после Рафаел й изигра онзи номер и…

— О, да върви по дяволите! — каза той и зави към паркинга.

Може би трябваше да послуша брат си и да забрави Ейми. Може би трябваше да си намери друга жена, която щеше да отговори на чувствата му. Жена, която нямаше да бяга от него.

Той влезе в библиотеката, стиснал здраво зъби и твърдо решен да стои на разстояние от Ейми и сина й. А нямаше ли да е най-добре, ако заминеше за известно време за Бахамите? Можеше да се върне точно за откриването на библиотеката и…

„Не — каза си той, — ще остана и ще се боря като мъж.“ Може би останалите не грешаха, като му казваха, че изобщо не познава Ейми. Поне не изглеждаше същата. Две години преди това бе слаба, уморена и от нея лъхаше безпомощност, която го привличаше.

Но новата Ейми бе коренно различна. Сега излъчваше увереност. Предния ден бе казала съвсем ясно какво й е нужно за стенописите, колко души са й необходими и какво трябва да бъде направено.

— Вероятно Милдред е права, че обичам само безпомощните — промърмори Джейсън. — Сигурен съм, че след като прекарам е нея шест седмици, ще разбера, че всъщност никога не съм я познавал и че жената, за която си мислех, просто не съществува.