Джуд Деверо - Благословията

Джейсън отвори входната врата и моментално беше избутан настрана от слаб рус мъж, следван от още двама слаби младежи и една жена, които носеха огромни кутии и преметнати през ръце найлони. И четиримата бяха облечени само в черно, много черно, цели пластове черно. Косите на всичките бяха изрусени до бяло и стърчаха под всевъзможни ъгли.

— Ти трябва да си — каза първият мъж, чиито ръце бяха празни, и посочи Ейми. Имаше три златни обици на лявото си ухо и масивна златна гривна на протегнатата напред ръка. — О, миличка, сега виждам защо ми казаха да дойда по-рано! Това трябва да е естественият цвят на косата ти. Но какво си е мислел Господ, когато е решил да постъпи така с теб? И, скъпа, откъде измъкна този халат? Кич ли е или го имаш още от управлението на Никсън? Добре, момчета, можете да видите какво трябва да направим. Настанете се тук, тук и ей там!

След това се обърна, изгледа Джейсън от глава до пети и каза:

— А ти кой си, миличък?

— Никой — рече подчертано Джейсън и хвърли поглед към Ейми. — Ние с Макс излизаме.

Ейми го погледна и в очите й се четеше молба да я вземе със себе си, но без ни най-малко да се трогне, той грабна бързо якетата — своето и на Макс, и излезе навън, преди входната врата да се е захлопнала. Когато бе казал на Паркър да намери някой да нагласи Ейми, бе имал предвид нещо като ролки за коса и малко сенки за очи половин час преди излизането. Ейми притежаваше естествена красота и нямаше нужда от помощта на цяла армия фризьори и козметици, за да се приготви за бал.

Макар да се преструваше, че излиза заради пристигането на фризьорите, всъщност искаше поне за малко да остане само с Макс. „Странно колко важен те кара да се чувстваш обожанието на едно дете — помисли си той. — И още по-странно е докъде можеш да стигнеш, за да го накараш да се засмее.“

Знаеше, че следващото кърмене на Макс е чак на обяд, така че имаше на разположение часове, за да се порадва на присъствието му. Количката беше на задната седалка на колата, затова отидоха до малкия център на Абърнати и паркираха. И понеже Макс беше още по пижама, първо трябваше да му се купят някакви дрехи.

— Не съм ли ви виждал някъде и преди? — попита собственикът на универсалния магазин на Абърнати и погледна Джейсън с присвити очи. Тъй като в миналото беше обслужвал него, Дейвид и баща им стотици пъти, сигурно си го спомняше.

— Ммм — бе всичко, което отговори Джейсън, докато слагаше на тезгяха гащеризонче, тениска и яке за двегодишно дете. Последното щеше да е прекалено голямо за Макс, но бе най-хубавото в магазина.

— Сигурен съм, че ви познавам — казваше в този момент мъжът. — Никога не забравям физиономии. Да не сте от ония гражданя, дето дойдоха тая сутрин да разкрасяват Ейми?

— Искам памперси за десеткилограмово дете — каза Джейсън и понечи да извади кредитната си карта, но след това размисли и плати в брой. Не искаше мъжът да прочете името му на картата. Може би трябваше да отиде не в Абърнати, а в търговския център извън града.

— Ще се сетя — рече мъжът. — Знам, че ще се сетя.

Без да отговори нищо, Джейсън взе найлоновите торби и забута количката с Макс към изхода на магазина. „Съвсем близо беше“, помисли си той, докато вървеше към колата. Срещата с този човек обаче го бе върнала към времето, когато живееше в Абърнати, и сега виждаше градчето през очите на голям човек — човек, пътувал по целия свят.

„Градът умира“, помисли си той, докато гледаше олющената боя и полуизтритите табели. Едно от стъклата на малката бакалница, където баща му пазаруваше два пъти седмично и откъдето някога Джейсън беше откраднал един бонбон, зееше счупено. Това бе единствената кражба в живота му. Когато разбра, баща му го хвана и го накара да се върне в магазина. За да го научи никога повече да не краде, той уреди в продължение на две седмици синът му да мете дървените подове на магазина и да обслужва клиентите.

Именно през тези две седмици Джейсън опита за пръв път вкуса на търговията и се влюби в нея. Откри, че колкото повече ентусиазъм влага, колкото повече вярва в някой продукт, толкова повече продава от него. В края на двете седмици и двамата със собственика на магазина съжаляваха, че трябва да се разделят.

Витрините на евтиния универсален магазин в Абърнати сякаш не бяха мити от години. Обществената пералня бе в окаяно състояние.

„Умира“, помисли си той. Търговските центрове и по-големите градове бяха убили горкия малък Абърнати.

Когато стигна до колата си, вече съжаляваше за градчето, защото оттук имаше хубави спомени, макар да не го признаваше пред Дейвид. Сещайки се за него, той се запита защо ли брат му е предпочел след завършването на медицинския университет да се върне в това загиващо място.