Джуд Деверо - Благословията

Джейсън се качи в колата, запали двигателя, изчака, докато вътре се постопли, и се премести на задната седалка, за да преоблече Макс с новите дрешки.

— Е, на теб поне няма да ти се наложи да живееш тук — каза му той, а след това се сепна, когато осмисли думите си.

Проблемът беше единствено в Дейвид, но предполагаше, че ще успее някак да се разбере с него. Брат му едва ли бе влюбен чак толкова в Ейми. А и като си помислеше, не виждаше друг мъж на света да обича Макс повече от него. От това, разбира се, следваше, че трябва да прекарат живота си заедно.

— Искаш ли да дойдеш да живееш при мен в Ню Йорк? — попита Джейсън смълчаното бебе, което дъвчеше връзките на новите си обувчици. — Ще ти купя голяма къща извън града и ще имаш свое собствено пони. Как ти се струва?

Джейсън привърши с преобличането, закопча бебето в седалката му и потегли към чистия, модерен търговски център. Тъй като на другия ден бе Коледа, купувачите бяха малко и двамата с Макс имаха възможност да се разхождат бавно и да зяпат витрините. Но Джейсън не виждаше нищо, потънал в мисли за това, което се канеше да направи.

Не му бе трудно да осъзнае какво са представлявали последните няколко дни за него. Макс и Ейми се бяха превърнали в част от живота му, както дишането, и искаше да остане завинаги с тях. Щеше да им купи голяма къща близо до Ню Йорк. Ейми повече никога нямаше да се тревожи за домакинската работа, защото Джейсън щеше да назначи хора да вършат всичко вместо нея.

А когато се прибереше у дома, те щяха да бъдат там и да го чакат. Присъствието им щеше да направи живота му по-лек. След дългите, тежки дни в офиса щеше да се връща и да намира Ейми с омазана с овесена каша брадичка и Макс на ръце.

Без да се замисли, той спря пред един магазин за художници и купи на Ейми голяма кутия с принадлежности за рисуване: водни бои, креда, моливи и шест скицника от най-доброто качество, което имаха.

— Или ги купувате за човек, който обича да рисува, или се опитвате да вкарате някое момиче в леглото си — каза продавачът, който едва ли имаше повече от седемнадесет, докато чукаше сумата на касовия апарат.

— Просто ми дайте да разпиша квитанцията — сопна му се Джейсън.

— Май не сте в коледно настроение — отбеляза невъзмутимо младежът.

След това Джейсън мина покрай един бижутериен магазин и влезе, сякаш някаква невидима ръка го дръпна вътре.

— Имате ли годежни пръстени? — попита той и се ужаси, когато чу, че гласът му звучи прегракнало. Покашля се. — Искам да кажа…

— Всичко е наред — усмихна се мъжът. — На всички се случва. Елате насам, ако обичате.

Джейсън погледна презрително диамантените пръстени върху табличката и отново вдигна очи към мъжа.

— Този магазин има ли хранилище?

— А, разбирам, интересувате се от охранителната ни система — рече нервно мъжът и скри ръка под тезгяха, сякаш се канеше да натисне алармения бутон, за да извика полицията.

— Искам да видя какви пръстени имате в хранилището.

— Разбирам.

Но Джейсън виждаше, че дребният глупак нищо не разбира.

— Искам да купя нещо много по-хубаво от това тук. Нещо скъпо. Разбирате ли?

Продавачът помига глуповато още малко и лицето му се разтегна в дразнеща усмивка, но веднага след това забърза към задната част на магазина и двадесет минути по-късно Джейсън излезе, пъхнал малка кутийка в джоба на панталоните си.

След разходката откара Макс вкъщи за обедното кърмене. Отначало не успяха да разпознаят Ейми, чиято коса беше покрита с парченца алуминиево фолио. Тя пое сина си и Макс понечи да ревне, както правеше обикновено, когато го вземеха непознати, но ръцете й му се сториха познати и се поуспокои.

— Колко трогателно! — рече саркастично слабият младеж и изкриви отвратено устни, когато Ейми започна да кърми Макс, макар че бе съвсем прилично покрита.

— Не го удряйте, господин Уайлдинг — каза Ейми, без да вдига поглед.

Младежът го зяпна с такъв интерес, че му се наложи да отиде в кухнята. Само че там беше Чарлз, който приготвяше обяд за всички. Джейсън се прибра в стаята си и се обади на Паркър.

Тя се забави доста време, докато стигне до телефона. Изглежда, бе започнало да й става навик. Джейсън й нареди да се обади на някой брокер и после да му изпрати по факса сведения за имотите, които се продават около Ню Йорк.

— Нещо подходящо за бебе — каза той. — И, Паркър, не е нужно да споменаваш за това на никого, особено на малкото ми братле.

— Няма защо да ми го казвате — отвърна тя и макар да не бе сигурен, му се стори, че усеща ядни нотки в гласа й. Накрая затвори преди него, което бе много странно.