Джуд Деверо - Благословията

— Тя е заета.

— Да не би да става нещо, за което трябва да знам? — попита Дейвид. — Да не би вие двамата с Ейми…

— Не! — побърза да отрече Джейсън. — Последното нещо, което ми трябва в живота, е една смахната, хвърчаща из облаците жена. Мъжът, който я вземе, ще трябва да се занимава само с нея. Истинско чудо е, че умее да си връзва обувките. Не може да издържа дори себе си, камо ли едно дете и…

— Добре, добре, схващам картинката. Е, какво мислиш?

— За кое?

Дейвид въздъхна тежко.

— Имаш ли нещо против да изведа Ейми довечера и утре вечер? Ще можеш ли да гледаш хлапето?

— Мога да гледам Макс цяла вечност — рече малко ядосано Джейсън. — Разбира се, че можеш да изведеш Ейми. Сигурен съм, че ще й е много приятно да поизлезе.

— Мисля, че трябва да я попитам сам.

— Нямам намерение да я събуждам само за да говори по телефона. В колко часа трябва да е готова?

— В седем.

— Добре. А сега ми дай Паркър.

— Тя е… ъъъ… още не е станала.

Слисан, Джейсън забрави ютията върху гърба на ризата и я изгори.

— Ах, пущината! — възкликна той и вдигна ютията. — Събуди я! — нареди на брат си и се изненада, когато Паркър се обади почти незабавно.

След секунда, когато успя да се окопити от изненадата, Джейсън й заповяда да намери още два билета за бала „Белрингърс“.

— Знаете, че това е почти невъзможно — отвърна тя и Джейсън отново загуби дар слово. Какво ставаше със секретарката му? Никога досега не се бе спирала пред невъзможното.

— Намери! — рече раздразнено той.

Изобщо какво ставаше с целия свят? Първо, двама от вицепрезидентите му се намесваха в личния му живот без негово позволение, а сега Паркър казваше, че ще й е трудно да изпълни желанието му. Ако му трябваше човек, който да не може да направи и невъзможното, нямаше да й плаща тази безбожно висока заплата.

— Изпрати ми един костюм от апартамента ми в Ню Йорк — продължи той, — а на Ейми ще й е нужно нещо подходящо за бала. Кой беше онзи магазин на Пета?

— „Диор“ — долетя незабавно отговорът на Паркър.

— Точно така. „Диор“.

— Кого да повикам да ви придружава? — попита тя.

— Да ме… О, да, някой, който да ме придружава — рече той и осъзна, че дори не е и помислил за това. Но всъщност не се беше замислил за нищо, иначе щеше да се запита защо ще ходи на бала, когато от него се очаква да си стои вкъщи и да гледа бебето. А когато и двамата излезеха, кой щеше да се грижи за Макс?

— Смятам, че има доста жени, които ще се отзоват моментално на поканата ви — казваше Паркър с експедитивния си, делови маниер.

Джейсън се замисли за многото жени, които винаги му бяха подръка. Веднага обаче осъзна колко гадно биха се държали те с Ейми… и колко ще любопитстват.

— Намери си рокля, Паркър. Ти ще ми бъдеш дама на бала.

Паркър на свой ред се сащиса и Джейсън почти се усмихна, когато усети колебанието в гласа й.

— Да, господине — каза най-сетне тя.

— А, и изпрати тук фризьор за Ейми. Измисли някаква история, така че да не разбере, че това е подарък от мен.

— Да, господине — отвърна тихо Паркър. — Нещо друго?

Джейсън погледна Макс, който дъвчеше доволно опашката на едно жълто пате на колелца. По вида му можеше да се съди, че вероятно и баща му го е дъвкал преди тридесет години и Джейсън се запита дали боята е безоловна.

— У баща ми всичко ли е наред?

— Моля? — попита Паркър.

— Попитах дали ти и Чарлз се чувствате удобно в дома на баща ми.

— О, да — отвърна колебливо тя. — Съжалявам, господине, обикновено не задавате лични въпроси, но да, добре сме. Вече сме добре.

— Какво искащ да кажеш с това „вече“?

— Наложи се Чарлз да направи някои подобрения, но вече всичко е наред. Той би трябвало скоро да пристигне при вас. А баща ви ми напомня да ви предам, че вие, госпожа Томпкинс и бебето сте канени на коледна вечеря. В три следобед удобно ли ще е?

Без да обръща внимание на повечето от думите й, Джейсън мина направо към същността:

— Какви подобрения?

— Кухнята имаше нужда от… разширяване.

— Паркър! — изръмжа предупредително той.

— Чарлз събори задната стена на бащината ви къща и прибави кухня, достатъчно голяма, за да обслужва малък ресторант. Трябваше да платим на хората тройно, за да работят денонощно и да я довършат бързо. След това Чарлз купи достатъчно оборудване, за да я обзаведе, и… ами баща ви се храни доста разкошно всяка вечер и…

— Не искам да слушам повече! Ще дойдем в три на Коледа и не забравяй дрехите!

— Разбира се, господине — каза Паркър, докато той затваряше.