Джуд Деверо - Благословията

Джейсън успя да й благодари само с кимване. Не си спомняше някой досега да му е казвал, че му е приятна единствено неговата компания.

— Лека нощ — каза той.

След това седя дълго пред загасващия огън, замислен за това къде се намира и какво прави.

Джейсън се събуди от някаква миризма. Беше му позната, но не можеше да я определи с точност. Идваше някъде от далечното минало и си я спомняше съвсем смътно. Той стана, навлече омачканите панталони на костюма си и тръгна към светлината, откъдето идваше миризмата. В кухнята откри Ейми, Макс, седнал на високото си столче, целия омазан с каша, и пълна с мокри дрехи стая. Ризи, панталони и бельо висяха от въженцата между лампата, бравите и пукнатината в гипса над печката. Ейми стоеше сред тях, наведена над дъската за гладене, и държеше в ръцете си ютия, която трябваше отдавна да е в музея.

— Колко е часът? — попита сънливо Джейсън.

— Около пет, мисля — отговори Ейми. — Защо?

— От колко време сте будни?

Тя обърна ризата, която гладеше, така че да просне върху дъската измачкания ръкав.

— Почти не сме мигвали. Малкият безобразник обича да обърква дните и нощите.

Джейсън се прозина, потърка очи, седна на масата до високото столче на Макс и му подаде сушена праскова. Огледа безмълвно мокрите дрехи, които висяха навсякъде из кухнята. Много отдавна, още когато бяха деца, баща им простираше в стаята мокрите дрехи, но тази миризма не можеше да се забрави лесно.

— Какво е станало със сушилнята?

— Счупи се преди година и все нямам пари да я занеса на поправка. Но пък пералнята ми работи великолепно.

Джейсън стана, сложи ръце на кръста си и се протегна, а след това отиде зад Ейми и изключи ютията.

— Трябва да ги изгладя. Трябва да са…

— Идете да си легнете — каза тихо Джейсън. — Не, нито дума повече! Идете да си легнете. Поспете.

— Но Макс… И дрехите, и…

— Вървете! — заповяда тихо Джейсън и за момент му се стори, че Ейми ще се разплаче от благодарност.

Той посочи усмихнато с глава към спалнята. Ейми влезе в нея с облекчение и затвори вратата.

— А сега, старче — рече Джейсън, — да видим дали си спомняме как се правеше това.

След това включи отново ютията и я вдигна.

В осем клетъчният телефон на Джейсън иззвъня и той го притисна до ухото си с рамо, докато довършваше гладенето на една риза.

— Събудих ли те? — попита Дейвид брат си.

— Разбира се — отвърна Джейсън. — Знаеш колко съм мързелив. Не! Макс, остави това! Какво искаш, братле?

— Искам малко време насаме с Ейми. Спомняш ли си? За това беше всичко. Искам довечера и утре вечер да я изведа. Дори намерих билети за бала „Белрингърс“.

Джейсън знаеше, че този бал е единственото светско събитие в цялата западна част на Кентъки, на което си заслужава да се отиде, и че е почти невъзможно да се намерят билети за него.

— И кого ти се наложи да убиеш, за да вземеш билетите?

— Не съм убивал. Спасих живота на председателя на някакъв комитет. Както и да е, той ми даде билетите. Бъдни вечер. Тогава ще й задам големия въпрос. Джейсън? Джейсън?! Там ли си?

— Извинявай — отговори Джейсън, когато се върна на телефона. — Макс беше хванал кабела на една лампа и тъкмо се канеше да го захапе. Какво казваше?

— Казах, че утре ще помоля Ейми да се омъжи за мен. Джейсън? Там ли си? Какво прави Макс сега?

— Нищо не прави! — каза троснато Джейсън. — Той е страхотно хлапе и не прави нищо лошо!

Дейвид помълча малко.

— Не съм искал да намеквам, че прави нещо „лошо“. Просто децата на неговата възраст се навират къде ли не. Това е нормален и естествен процес от израстването и ще…

— Няма нужда да ми говориш с този лекарски тон — изръмжа Джейсън.

— Боже, в какво лошо настроение си тази сутрин! Както и да е, къде е Ейми?

— Не че е твоя работа, но е в леглото си и спи, а аз се грижа за Макс и гладя — добави той, като знаеше, че Дейвид сигурно ще припадне при тази новина.

— Какво правиш?

— Гладя. Паркър е изцапала с кал дрехите, които ми е изпратила, така че Ейми ги изпра, а аз сега ги гладя. Да не би да виждаш нещо нередно в това?

— Не — отвърна тихо Дейвид. — Нямах представа, че умееш да гладиш, това е всичко.

— А кой, мислиш, ти гладеше дрехите, когато беше малък? — озъби му се Джейсън. — Татко ли? Ха! Той трябваше да печели пари, за да се храним, така че ми се налагаше да… Няма значение. Какво искаше да ми кажеш? Чакай, трябва да взема Макс.

— Джейсън, скъпи ми братко — рече Дейвид минута по-късно. — Мисля, че е по-добре да поговоря с Ейми. Искам да излезе с мен довечера и утре вечер и смятам, че трябва да я попитам лично.