Джуд Деверо - Благословията

Започнаха да си фантазират какъв ли е щял да бъде бракът между родителите им, като се имаше предвид навикът на Джейсъновия баща да тръска пепелта от пурата си на пода, докато играе покер, и как прахосмукачката била като сраснала с дясната ръка на Еймината майка.

Продължиха с предположения какви ли деца биха се получили от един брак между родителите им и решиха, че всъщност те самите са идеални примери за това. Джейсън бе толкова сериозен, че когато се усмихваше, лицето му едва не се напукваше, а Ейми живееше в дом, който би накарал майка й да получи разрив на сърцето.

— Хубава е — каза накрая Ейми и отстъпи назад, за да огледа недовършената елха.

— Иска ми се да бях донесъл фотоапарат — рече Джейсън. — Елха като тази би трябвало да бъде увековечена.

— Нямам фотоапарат, но мога… — Тя млъкна и му се усмихна широко. — Вие сложете гирляндите, а аз ще ви направя една изненада. Не, не се обръщайте, гледайте натам!

Чу я как отива бързешком в спалнята, след това се връща и сяда на старото грозно кресло със слънчогледите. Ужасно му се искаше да се обърне и да види какво прави, но се сдържа. Едва когато закачи и последния гирлянд, тя му позволи да се обърне.

Беше протегнала към него лист машинописна хартия, а в скута й имаше молив и папка. Той взе листа и го погледна. На него имаше великолепна рисунка, която го изобразяваше как окачва гирлянд от лампички на фона на елхата. Беше се получило нещо своеобразно и забавно, но същевременно и трогателно, тъй като беше успяла да улови и любовта, която той влагаше в украсяването.

Джейсън приседна на канапето с рисунката в ръка.

— Хей, ама това е хубаво!

Ейми се засмя:

— Звучи ми така, сякаш сте изненадан.

— Изненадан съм. Нали казахте, че не притежавате никакви таланти? — попита той съвсем сериозно.

— Нито един продаваем. Кой би искал да наеме някой да му рисува смешни картинки?

Джейсън не отговори нищо.

— Ако имате още такива рисунки, идете да ги вземете и ми ги донесете.

— Тъй вярно! — отвърна Ейми, изправи се и козирува. Опита се да прозвучи нехайно, но хукна презглава да изпълни искането му и само след секунди му подаде здраво натъпкан протрит кафяв плик, завързан с шнур.

Докато разглеждаше рисунките, Джейсън усети, че Ейми е притаила дъх и разбра, без да я пита, че не ги е показвала на никой друг. Макар да си даваше вид на смела, сигурно бе преживяла големи трудности с Били Томпкинс.

— Много са добри — каза той, като вдигаше една след друга рисунките.

Изобразяваха предимно Макс — от раждането му досега. Бяха доста ясни и показваха всичко, с което можеше да се занимава едно бебе. На една от тях Макс, ококорен учудено към един балон, протягаше нетърпеливо ръчички към него.

— Харесват ми — каза той и внимателно ги прибра обратно в плика.

Бизнесменът в него искаше да заговори за публикации и авторски права, но се спря. Струваше му се, че точно сега трябва само да я похвали.

— Много ми харесват и ви благодаря, че ми ги показахте.

Ейми се засмя до ушите.

— Вие сте единственият, който някога ги е виждал. Освен майка ми, но тя ми каза да престана да си губя времето.

— И какво искаше да правите?

— Да стана адвокатка.

Отначало Джейсън взе това за шега, но после видя как очите й проблясват.

— Направо си ви представям как защитавате някой престъпник. „Моля ви, Ваше благородие, той обещава, че повече няма да прави така! Дава ви дума, заклева се. Няма да убива повече, освен двадесет и двете възрастни дами, които вече е заклал. Моооля ви!“

Толкова добре имитираше тона на гласа й, че тя взе една възглавничка и го замери с нея. Джейсън се наведе внимателно, сякаш летящият предмет можеше да го нарани.

— Ужасен сте — каза Ейми, като се смееше. — От мен би станал чудесен адвокат. Аз съм интелигентна, ако искате да знаете.

— Да, много, но имате предпочитания към пропадналите хора.

— Ако не ги обичах, сега нямаше да имате къде да прекарате Коледа — отвърна Ейми.

— Вярно е — ухили се Джейсън. — И съм ви благодарен за това.

После сведе поглед към очите й и усети желание, превръщащо се в жизнена необходимост, да я целуне.

— Мисля, че е по-добре да си лягам — рече тихо Ейми, стана и се отправи към банята. — Макс обикновено става рано, а и утре имам много работа. — Когато стигна до средата на стаята, тя се обърна към него: — Не исках да прозвучи, сякаш съм ви направила услуга, задето ви позволявам да живеете тук. Истината е, че направихте тази Коледа чудесна за мен и Макс. И на двамата ни е много приятна вашата компания.