Джуд Деверо - Благословията

Имаше чувството, че я е срязал, и никак не й харесваше, че я прави на глупачка всеки път, когато му зададеше личен въпрос.

— Мисля, че Макс има нужда от ново палто. Къде е магазинът?

— Наистина нямам представа — отговори надуто тя, обърна му гръб и погледна тълпите. Когато обаче не получи отговор, отново го погледна. Джейсън я наблюдаваше с изражение, по което личеше, че не вярва на нито една нейна дума. — Има един магазин „Бейбигап“…

— Откъде бихте искали да купувате дрехите на Макс? Парите не са проблем.

Ейми се поколеба, но след това въздъхна и посочи:

— Надолу по тази алея, след това се завива вляво на втората пресечка, четири магазина надолу от дясната страна. Но дрехите там струват прекалено скъпо.

— Ще позволите ли на мен да се тревожа за парите? — попита той.

Ейми го изгледа с присвити очи.

— Така ли се разпореждахте с гаджето си? Той затова ли ви изрита?

— Последното ми гадже заплаши, че ще се самоубие, ако си отида, така че ще ме водите или да вървя пред вас?

— Защо?

— Защото не мисля, че ще можем да вървим един до друг при тази блъсканица — отговори той. Налагаше се почти да крещи в ухото й, за да го чуе.

— Не, исках да разбера защо е заплашил, че ще се самоубие?

— Не можеше да понесе мисълта да живее без мен — отговори Джейсън и си помисли: „И без парите ми.“ — Може ли да продължим по-късно този разговор? Макс скоро ще огладнее, от вас ще закапе мляко, а и днес следобед има интересен мач по телевизията.

Ейми въздъхна още веднъж и се отказа. След това се обърна и тръгна към магазина за бебешки стоки.

Джейсън я гледаше как върви пред него и Макс и се чувстваше по-добре от седмици, а може би и от години насам. Не знаеше кое точно го кара да се чувства така, но го усещаше.

Отне им няколко минути, докато си проправят път през тълпите към малкия магазин в единия край на алеята, извън главната артерия на търговския център. Още щом зърна мястото, Джейсън призна, че Ейми има вкус. Когато си фантазираше какво би искала да купи на сина си, започваше от най-доброто.

По стените на двойни редици висяха най-хубавите дрешки, едните за момчета, а другите — за момичета. На всяка закачалка имаше по един цял тоалет с ризка, панталонки, шапка, обувки и подходящо яке. Докато Джейсън успее да си проправи път към магазина, Ейми вече разглеждаше скъпите дрешки с блеснали очи. Когато най-сетне влезе, я видя как протегна ръка и докосна малко синьо яке, но веднага я отдръпна, сякаш не можеше да си позволи такова удоволствие.

— Е, какво бихте искали? — попита я той, като маневрираше с Макс между редиците със закачалки.

— Всичко! — отговори бързо Ейми. — Е, погледахме, а сега да си вървим.

Но Джейсън не й обърна никакво внимание.

— Това ми харесва — каза той и вдигна едно костюмче в жълто и черно с подходяща мушамичка. На носовете на жълтите ботушки имаше очички. Беше сигурен, че Макс ще се опитва да ги лапа. — Кой номер носи?

— За деца от девет до дванадесет месеца — каза бързо Ейми. — Трябва да вървим…

— Какво има? — попита Джейсън, когато видя внезапно пребледнялото лице на Ейми.

— Да се махаме. Веднага! — рече задавено тя и опита да се скрие зад гърба му.

Джейсън откри, че му е доста приятно Ейми да го прегръща през кръста и да се крие зад него, но когато вдигна поглед, не видя нищо освен една жена с бебе, долу-горе на възрастта на Макс, която влизаше в магазина.

— Това е Джули Уилсън! — изсъска зад него Ейми. — Съпругът й е собственик на магазин „Джон Диър“ и притежава коне.

Джейсън обаче така и не можеше да схване какво общо има това с тях.

— Посещавахме заедно предродилните курсове — рече Ейми, хвана го по-здраво за кръста и започна да го тика към изхода на магазина, като продължаваше да се крие от жената зад едрата му фигура.

— Не забравяте ли нещо? — прошепна й Джейсън и кимна към Макс, който беше успял да издърпа осем кутии с обувки от един рафт и дъвчеше енергично връзките на две различни обувчици.

— Мили боже, аз съм пълен провал като майка! — изстена Ейми, сниши се и тръгна обратно към сина си.

— Здравейте, госпожо Уилсън — каза угоднически продавачката. — Поръчката ви е отзад. Ако обичате, минете оттук, за да видим дали ще станат на малката Абигейл.

Джейсън разпозна веднага тона, защото го беше чувал безброй пъти. Това означаваше, че продавачката познава жената и знае, че въпросната клиентка може да си позволи всичко в магазина. При влизането на Джейсън и Ейми дребната снобка едва си бе направила труда да попита дали имат нужда от нещо, затова Джейсън подозираше, че момичето познава Ейми. Абърнати беше малко градче и макар този търговски център да отстоеше на няколко километра от него, със сигурност бе всеизвестно, че Ейми може да си позволи твърде малко неща и следователно биваше пренебрегвана.