Джуд Деверо - Благословията

Но Джейсън слезе и й отвори вратата, преди да е успяла да се впусне в поредната си невероятна история.

— Хайде да минем отзад и да опитаме да се вмъкнем с няколко минути по-рано.

— Мислите ли, че това е честно?

Джейсън се обърна с гръб към нея и завъртя отегчено очи.

— Вероятно не, но го правим заради Макс, нали? — отговори той, докато вземаше бебето от ръцете й. — Освен това тук е твърде студено, пък и ще отворят чак след половин час.

Ейми му се усмихна сияйно.

— Знаете как да се оправяте с всичко, кали?

Джейсън се извърна заедно с Макс, сгушен удобно в прегръдките му, и не можа да сдържи усмивката си. Ейми го караше да се чувства така, сякаш бе висок три метра. Той почука на задната врата и се сепна, когато тя се отвори. Пред него с метла в ръка стоеше един от главните изпълнителни директори от нюйоркския офис на фирмата му, облечен в сив гащеризон.

— Ще ви се да видите ония работи по-ранко? — попита мъжът и нищо в говора му не издаваше, че е възпитаник на Харвардския търговски факултет.

Раздразнен, Джейсън успя само да кимне. Никак не обичаше, когато служителите му вършеха неща, за които не ги бе упълномощил предварително. Не се успокои дори когато Ейми го хвана за ръката и я стисна. Влязоха в търговската площ на магазина. Стана му още по-неприятно, когато зърна двама от своите вицепрезиденти. Облечени в гащеризони, те мъкнеха насам-натам бебешки мебели.

— Вие сте първите ни клиенти, затова можете да огледате всичко и да си изберете преди другите — каза нежен глас и когато се обърнаха, видяха, че зад тях стои ослепително красива жена.

Разбира се, това беше секретарката на Джейсън, само че не в обичайния си „Шанел“, а с дрехи, които сигурно бе купила от „Кмарт“. Дългата й червена коса бе прибрана във висок кок, от който стърчаха три жълти молива. Но дори и така не можеше да скрие, че е висока почти метър и осемдесет и зашеметяваща като манекенка.

Паркър гледаше слисаните Джейсън и Ейми, без да й мигне окото.

— Какво ще желаете? — попита тя. — Синьо? Розово? Зелено? Жълто? Или бихте искали да видите единствения ни дизайнерски комплект?

— Оооо! — изтръгна се от устните на Ейми и тя тръгна след Паркър като в транс.

Даже и докато вървеше, Паркър не преставаше да бръщолеви: — Всички стоки подлежат на разпродажба. Никоя от тях не е употребявана, но вече не се произвеждат. Надявам се да нямате нищо против, че са от миналата година.

— Не — отвърна Ейми с необичайно писклив глас. — Не, нямаме нищо против. Нали, господин Уайлдинг?

Но не можа да дочака отговора му, защото бяха стигнали до стаята-образец. Тук Джейсън трябваше да си признае, че секретарката му е надминала себе си. Усещаше миризмата на лепило за тапети, което означаваше, че сигурно са работили цяла нощ, но бяха сътворили нещо приказно. И тъй като разбираше от стоки, знаеше, че всичко тук е от най-доброто. Вероятно Паркър бе купила всичко в Ню Йорк и го беше докарала в Абърнати с личния му самолет.

Това бе стаичка за малко момченце с тапети на бели и сини райета и ивица от плаващи в морето лодки. Легълцето изглеждаше като нова версия на старинните кошарки, но с предпазна решетка, която можеше да се сваля. В единия ъгъл бяха натрупани всичките герои от „Мечо Пух“. Чаршафите бяха ръчно избродирани на мънички растения и животни — нещо, което Джейсън знаеше, че Макс ще гледа с удоволствие. За да се увери, той постави бебето в легълцето. Макс веднага се повдигна и започна да посяга към висящите играчки, докато не напъха в устата си главата на едно конче.

Останалите мебели в стаята бяха със същото качество. Имаше стол-люлка, масичка за преповиване, детска седалка за автомобил, високо столче за хранене, сандък за играчки, ръчно украсен в индиански стил, и купчина бели кутии в ъгъла.

— Това са допълнителни комплекти бельо и някои принадлежности — рече Паркър, след като проследи погледа на Джейсън. — Има и малко дрешки, но не бях сигурна за размера… — И веднага млъкна.

— Но това струва повече пари, отколкото имам! — проплака Ейми.

— Двеста и петдесет долара за всичко — каза бързо Паркър.

Ейми погледна жената с присвити очи.

— Откъде са тези неща? Да не би магазинът да е част от верига за пласиране на крадени стоки?

— Да, до известна степен би могло да се каже и че са крадени — побърза да се намеси Джейсън. — Ако тези стоки останат притежание на собственика на магазина, когато приключи финансовата година, той ще трябва да плати данък върху цялата им стойност. Но ако ги продаде на загуба, ще може да я впише в счетоводните си документи и ще бъде обложен въз основа на сумата, която е получил, а тя е нищожна. Прав ли съм? — попита той Паркър.