Джуд Деверо - Благословията

— Направо сте роден за баща — рече сънливо Ейми, докато вървеше пред него към спалнята.

Джейсън се усмихна, сложи Макс в разнебитената стара кошарка, която му служеше за легло, и излезе от стаята. Странно, но и на него му се спеше. Обикновено си лягаше не по-рано от един-два през нощта, но неизвестно как сега се чувстваше изтощен, след като цял ден бе тичал след бебето, за да го спасява от поредната опасност.

Той отиде в стаята си, събу панталоните, строполи се на леглото по риза и спа непробудно, докато не го събуди пронизителният писък на Макс. Джейсън скочи и хукна презглава към кухнята. Там бебето седеше на своята пластмасова седалка и Ейми го хранеше. И двамата бяха напълно облечени, макар навън все още да бе тъмно.

— Колко е часът? — попита Джейсън, като си търкаше очите.

— Към шест и половина. Тази сутрин Макс спа до късно.

— Какъв беше този писък?

— Предполагам, че се упражнява. Обича да пищи. Не трябва ли да си облечете нещо?

Джейсън погледна надолу към голите си крака.

— Аха, разбира се.

После вдигна очи към изчервената Ейми. Как бе възможно да си показва пред него гърдите, но да се стеснява, когато го вижда в повече дрехи, отколкото би облякъл за плуване? Джейсън се усмихна, като видя, че е извърнала глава, и усети прилив на задоволство. „Дейвид — помисли си той. — Дейвид. Дейвид е влюбен в нея.“

— Тази сутрин намерих ей това пъхнато в процепа на входната врата, а отвън има кола — рече тя и кимна към навития вестник на кухненската маса.

Без да изпълни молбата й да се облече, той свали гуменото ластиче от вестника и извади пъхнатата вътре бележка, увита около ключовете. На нея беше напечатано, че дрехите му са на задната седалка на колата, че останалите неща са изпълнени и че ще му се обадят.

— Прилича на шпионско съобщение — промърмори Джейсън под нос и вдигна рязко поглед, за да види дали Ейми не го е чула.

Но явно не беше чула нищо, защото на лицето й бе изписано такова вълнение, че в първия момент Джейсън се уплаши да не би да се е случило нещо с Макс. Но бебето пълнеше доволно ухото си с овесена каша, така че той отново вдигна поглед към Ейми.

Тя сочеше безмълвно като мим разтворения върху масата вестник. Двете вътрешни страници бяха заети от огромна обява за тотална разпродажба в един магазин за бебешки стоки на двадесетина километра от Абърнати. Собственикът беше окомплектовал цели детски стаи с мебели и спално бельо и ги продаваше по двеста и петдесет долара. Ейми сочеше една снимка с легълце, стол-люлка, масичка за преповиване и окачени над леглото играчки, които като че ли бяха каубои и коне, и издаваше странни звуци, сякаш се задушаваше:

— Ъъъ, ъъъ, ъъъ!

Може би дяволът се бе вселил в него, но Джейсън не можа да се стърпи и я подразни:

— Останала ли е в тази къща малко каша или Макс е изял всичката? — После вдигна вестника и го разтвори. — Изглежда, цената на златото пада. Може би трябва да купя малко.

Държеше вестника така, че огромната реклама да е точно пред очите на Ейми.

Тя най-сетне си възвърна гласа и без да обръща внимание на последните му думи, забърбори:

— Дали мога да си го позволя? Дали? Как мислите? Може би трябва да се обадя на Дейвид и да взема от него назаем? О, не, трябва да бъдем там в девет, когато отварят магазина! Как да стигна дотам? Може би Дейвид…

Джейсън остави вестника и раздрънка ключовете на колата си пред носа й.

— Ще отидем при Дейвид! — рече бързо тя. — По-късно ще ви платя бензина. Вижте тук, най-отдолу! Дали комплектът включва и дрешки? „Всичко за бебето.“ О, боже, Макс никога не е носил нещо новичко! Мога ли да се обадя на Дейвид по телефона ви?

— Аз ще ви заема парите — каза той, като се ядосваше, че не е наредил на секретарката си да включи в комплекта и дрешки.

— Не! На Дейвид мога да му се отплатя с труд, а вие нямате нужда от нищо.

Джейсън се намръщи, без да знае защо. Нямаше ли да постъпи по-добре, ако я оставеше да вземе парите назаем от брат му? Все пак главната цел бе двамата да се сближат. Но защо тогава Дейвид не беше дошъл предната вечер на гости?

— Идете да хвърлите един поглед на колата ми — рече той — След това се върнете и ми кажете колко ще ми струва да я почистите.

Ейми забърза с бодрия Макс на ръце към входната врата. Десет минути по-късно се върна и каза мрачно:

— Сто долара. Как може да сте такова прасе?

Джейсън само се усмихна смутено. Дали Паркър не се беше престарала с колата?

— И още сто и петдесет, за да се заема с дрехите на задната седалка. Наистина, господин Уайлдинг, нямах представа, че сте такъв мърляч.