Джуд Деверо - Благословията

— Виж, Джейсън, трябва да вървя — рече Дейвид. — Защо не използваш мозъка, вместо парите си, и не измислиш някакво друго решение? Ейми няма да приеме никакви подаяния, колкото и добре да ги замаскираш.

— Недей да бъдеш толкова сигурен — каза Джейсън и погледна към другия край на стаята, където имаше цвете в саксия, поставена върху сгънат вестник. — Ти се обади на Фарли. Бих го направил сам, но не искам да знае, че съм тук; кажи му каквото искаш, но да не я наема. Ясно?

— Ясно! Как е чудовището?

Джейсън трепна от болка и отстрани пръстите на бебето от устната си.

— Чудесно.

— Чудесно ли? Това дете е направо ужасно. Какъв е този звук?

Макс сграбчи болезнено бузите на Джейсън, дръпна го към себе си и положи олигавена целувка върху едната.

— Не съм много сигурен, но мисля, че хлапето току-що ме целуна — отвърна Джейсън и затвори, преди Дейвид да е успял да му отговори.

Поседя известно време на канапето с изправения Макс в скута си. „Силно дете — мислеше си той — и хубавко.“ Жалко, че беше облечено в дрешки, които изглеждаха подарявани за не знам кой си път. Нямаше да се учуди, ако всяко дете в Абърнати беше носило това гащеризонче и тази избеляла ризка. Не трябваше ли един буден малък човек като Макс да бъде облечен в нещо по-добро? Как можеше да го уреди?

Очите му попаднаха на вестника и само след секунда вече отблъскваше ръчичките на Макс, които му пречеха да набере един номер на клетъчния си телефон.

— Паркър — рече той, когато секретарката му вдигна. Не си направи труда да се представя. Беше негова лична секретарка от дванадесет години, така че нямаше нужда от такива формалности.

За няколко минути успя да й обясни идеята си. Тя не изрази недоволство, че е Коледа и той й нарежда да напусне дома и семейството си — ако имаше такова, защото Джейсън и представа си нямаше от личния й живот — а просто каза:

— В Абърнати има ли печатница?

— Не. И бездруго не бих искал тази работа да се свърши тук. Направи го в Луисвил.

— Предпочитания за цвят?

Джейсън погледна надолу към Макс, който дъвчеше дървено кубче, вероятно принадлежало някога на баща му.

— Синьо. За едно мъжествено малко момченце. Никакви бяло-розови зайчета. И да има много звънчета и свирки.

— Разбирам. Всичко необходимо?

— Всичко. И ми купи кола, нещо обикновено, като…

— Тойота ли? — попита Паркър.

— Не, да е американска. — Доколкото знаеше, Ейми беше против купуването на чуждестранни коли. — Джип. И да бъде много мръсен, за да ми се наложи да наема някого да я почисти. Ще искам и малко дрехи.

Тъй като всичките дрехи на Джейсън бяха шити по поръчка, Паркър съвсем основателно го попита дали да не му изпрати нещо.

— Не. Искам нормални дрехи. Дънкови.

— Със или без ресни?

Джейсън погледна стъписано телефона. За тези дванадесет години нито веднъж не беше чувал Паркър да се шегува. Дали сега не й беше за пръв път? А, от друга страна, тя имаше ли изобщо чувство за хумор?

— Без ресни. Съвсем обикновени. И да не са прекалено скъпи. Никакви „Холънд и Холънд“, никакви „Савил Роу“.

— Разбирам — долетя безстрастният отговор на Паркър. Дори и да изпитваше някакво любопитство, не го показа.

— А сега се обади на Чарлз и му кажи да дойде тук и да направи на това хлапе нещо хубаво за ядене.

Последва пауза, което беше необичайно за Паркър, защото тя винаги се съгласяваше незабавно с нарежданията му.

— Чудех се къде ще настаним Чарлз, защото той ще иска да има подходящо оборудване.

Като се имаше предвид, че личният готвач на Джейсън беше както сноб, така и гений, това просто се подразбираше.

Макс се опитваше да се изправи, като дърпаше избелялата покривка на старата масичка. Ако успееше да я издърпа, трите саксии щяха да се стоварят на главата му.

— Просто го направи! — каза троснато Джейсън в слушалката, затвори и отиде да махне Макс оттам. За пети или шести път за последния час се случваше бебето да направи опит за самоубийство! — Добре, хлапе — каза Джейсън, докато разтваряше малките пръстчета и го вдигаше. — Да отидем да видим какво ще си направим за обяд. Обяд без никакви захар, сол, масло или подправки.

Макс му лепна още една влажна целувка на брадясалата буза и Джейсън откри, че това никак не му е неприятно.

— Назначиха ли ви? — попита Джейсън още с влизането й.

— Не — отвърна унило тя и протегна нетърпеливо ръце към Макс. — Още малко — и ще се пръсна.

После, за най-голямо притеснение на Джейсън, се строполи изнемощяло върху протритото старо канапе, разкопча роклята и сутиена и подаде гърда на Макс, който започна енергично да суче.