Джуд Деверо - Благословията

— Не съм сигурна, че би трябвало да го направя — каза бавно тя. — Това е нещо лично.

— Искате ли да се обадите на Дейвид и да го попитате за мен? Убеден съм, че ще ви каже да ми дадете цялата си документация.

Ейми го погледа известно време. Толкова отдавна не бе имала до себе си възрастен човек, а и й се струваше, че от години не е имала до себе си мъж. Били никога не се грижеше за финансите. Ако имаше пари, ги харчеше; ако не, намираше начин да убеди някого да му даде назаем.

— Няма кой знае какво — отвърна бавно тя. — Имам чекова книжка, но не пиша много чекове и…

— Просто ми дайте да видя всичко. Вие погледайте Макс, а аз ще се оправя с изчисленията.

— Винаги ли се разпореждате с хората така? — попита тихо Ейми. — Винаги ли нахлувате така в живота им и поемате всичко в ръцете си, сякаш те нямат капка мозък в главата, а вие знаете как да направите всичко на света?

Той се сепна.

— Предполагам, че да. Никога досега не съм се замислял върху това.

— Бас държа, че нямате и много приятели.

Джейсън отново се слиса и в първия момент я погледна така, сякаш я виждаше за първи път.

— Винаги ли сте толкова пряма с хората?

— О, да. Спестява ми доста време. По-добре е да опознаеш хората такива, каквито са, отколкото да вярваш в нещо, което не е истина.

Той повдигна вежда.

— Предполагам, знаели сте всичко за Били Томпкинс, преди да се омъжите за него.

— Можете да ми се присмивате колкото искате, но дори и да не ми повярвате — да, наистина знаех. Когато го срещнах, още не знаех за алкохола и наркотиците, но усещах, че има нужда от мен. Бях за него като вода за жаден човек и той ме караше да се чувствам… Е, караше ме да се чувствам важна. Разбирате ли ме?

— Донякъде. А сега, къде е финансовата ви документация?

Ейми на свой ред се сепна от резкия начин, по който Джейсън прекъсна разговора. „Какво ли крие?“, запита се тя. Каквито и тайни да имаше, явно не искаше никой да ги узнае.

След като му даде кутията с разписки и старите си чекови книжки, Ейми цял час почиства кухнята, като периодично издърпваше сина си да не пипа това или онова. Където и да видеше остър ръб, Макс правеше всичко възможно да се удари в него.

— Може ли да дойдете за малко? — попита Джейсън от вратата и я накара да се почувства като ученик, повикан в кабинета на директора.

Когато влезе в дневната, той й направи знак да седне. Ейми се настани на канапето и сложи в скута си Макс, който не спираше да се извива.

— Честно казано, госпожо Томпкинс, намирам финансовото ви състояние за ужасяващо. Доходите ви са доста под определеното за страната равнище на бедност, а доколкото виждам, нямате начин да ги увеличите. Реших да ви дам един, да го наречем, постоянен заем, за да можете да отгледате детето си и да…

— Един какво?

— Постоянен заем. Това означава, че няма да го връщате. Ще започнем с — да речем — десет хиляди долара и…

Той млъкна, защото Ейми стана, отиде до входната врата, отвори я и каза:

— Довиждане, господин Уайлдинг.

Джейсън остана да я гледа със зяпнала уста. Не беше свикнал хората да му отказват, когато им даваше пари. Всъщност на ден получаваше по стотина писма, в които разни хора го молеха да им отпусне някакви суми.

— Не искам вашата милостиня — каза Ейми със свити устни.

— Но Дейвид ви дава пари — вие самата ми го казахте.

— Осигури безплатно медицинско лечение на сина ми — да; но в замяна аз му почиствах къщата, кабинета и колата. Не приемам подаяния от никого.

В първия момент Джейсън имаше объркан вид, сякаш никога не бе чувал подобно нещо.

— Извинявам се — рече бавно той. — Помислих си…

— Помислили сте си, че щом съм бедна, значи очаквам милостиня. Знам, че живея в къща, която има нужда от ремонт. — Тя не обърна внимание на изражението му, което говореше, че това се подразбира. — Но където и както и да живея, това не ви засяга. Искрено вярвам, че Бог ще ни осигури това, от което имаме нужда.

В първите няколко секунди Джейсън само стоеше и мигаше на парцали.

— Госпожо Томпкинс, не ви ли е известно, че в днешно време хората смятат, че трябва да се взема всичко, до което можете да се докопате, а останалото да върви по дяволите?

— И каква майка ще бъда, ако науча сина си на такива ценности?

Джейсън пристъпи напред и взе Макс от ръцете й, защото детето се опитваше да се отскубне от нея. Както и преди, то се намести на гърдите му без никаква съпротива.

— Наистина се извинявам и трябва да ми простите, задето не съм осъзнал, че сте единствена в целия свят.