Мишел Жори - Памет за Еден

Почти колкото заплатата на един среден чиновник.

Дойде септември. Тежкият и сладък мирис на сливите привличаше осите край пещите. Жилиха Симон не един път: не умря. Заедно с дъщеря си и Жули той се тъпчеше с полусварени, набъбнали, месести плодове.

— Ще ме разорите, милички! — мърмореше бабата. Жули се смееше. Симон изваждаше европортфейла си.

— О, стига, оставете ме на мира с вашите пари! — подхвърляше баба Гарон с алчен поглед.

След горещото лято гроздоберът започна по-рано. Но реколтата не беше добра заради силните измръзвания от предната зима. В продължение на осем дни Симон пренасяше кошове и въртеше гроздомелачката. Всяка вечер, с навит над коленете панталон, той се качваше в кацата, за да тъпче смачканите чепки и да осигури по този начин правилната ферментация. Излизаше с лепнещи от гъст червен сок крака, за голяма уплаха на дъщеря си.

— Татче! Приличаш на дявол!

— Ти виждала ли си дявол, мило?

— Знам как изглежда. Прилича на голо пиле, но е съвсем червен и голям като кон. И се възбужда!

От полуотворената изба се разнасяше киселият, стипчив дъх на смачкано грозде и младо вино.

Симон заведе дъщеря си в селото да я запише в общинското училище. Учителката, дребна блондинка, приличаше на ученичка, преоблечена като дама за някакъв ритуален празник. Тя ги въведе в празната класна стая, където все още се носеше едва доловимата миризма на тебешир, мастило и лепило: явно действието се развиваше преди изобретяването на химикалката. Класната стая беше голяма, стара, но чиста, с широки прозорци и много висок таван. Слънцето божие, което нахлуваше на вълни, превъзхождаше многократно комфорта на двайсет и първи век. Насред стаята се издигаше печка за дърва — архаична, монументална — с подпрени на парчета керемида крака и разядени от ръждата бурии, закрепени с тел. Симон я разгледа отблизо. Най-сетне откри фирмата: „Шапе“. Нищо повече. Никакъв намек за фирмата, която в действителност беше произвела тази антика. Освен ако не е автентична. Симон за малко не попита учителката, но се отказа: може би и тя беше автентична.

Календарът-дневник, увиснал зад бюрото на младата жена, показваше 27 септември 1956.

Не стигаше ли малко далеч играта в защитената зона?

На връщане Симон попита дъщеря си с какво да я зарадва за началото на учебната година. Най-много се страхуваше да не му отговори: „Да видя мама!“ Но тя си поиска велосипед. Добре, че велосипедът вече е изобретен — помисли си Симон.

Често скиташе из гората. Медните вече върхове на кестените образуваха широки светли петна всред габърите и боровете. Твърде рано беше още да хваща брадвата, но скоро щеше да грабне пушка… Смяташе да я купи от митничарите за пристигането на гривяците. Макар че митничарите… е, от седмици не се бяха мяркали из селото.

Подир големите летни горещини и едрите капки на уханния дъжд се показаха твърдите, кафяви глави на есенните гъби. Симон бе станал още преди съмнало. До обед вече няколко пъти бе пълнил плетената кошница и голямата си раница. С часове вървеше по позлатения мъх, тъмната зеленика, пъстрия бръшлян, през жълтурчетата, изтравничетата, папратите, сечищата и храстите. С дива радост вдишваше мириса на мухъл, на мъзга, на смола, който се носеше из сенчестия подлее, и спарената, горчива, мускатова миризма на гъбите…

До ствола на някое дърво, под китка изтравничета или жълтурчета, всред папратите, ненадейно, стотици пъти на ден — божествена изненада — блестящата кожица кадифе на черна или кафява шапчица привличаше неизменно погледа му. Сутрин Жули го придружаваше известно време или се срещаха в гората малко след изгрев слънце. Тя бързо се отегчаваше. Двамата сериозно сравняваха находките си. Почти винаги печелеше Симон и беше много горд с това. Не беше по-лош дори от Гонсалес, който минаваше за най-добрия гъбар в околността.

Жули се прибираше, за да приготвя консерви с баба си. Слагаха в буркани най-добрите екземпляри, а другите нарязваха на ивици и ги сушаха в пещта. Баба Гарон трескаво пълнеше огромния стенен шкаф в кухнята; по няколко пъти броеше бурканите и понякога оставаше за дълго неподвижна пред шкафа, съзерцавайки запасите си с напълно автентичен, не, прехласнат вид.

От известно време спеше по-добре. Сякаш страхът, че нещо й липсва, малкият мъчител от безсънните нощи, я навестяваше по-рядко. Въпреки всичко понякога ставаше към два-три часа сутринта, за да хвърли един поглед на провизиите, и преди да се върне в леглото, си сипваше чашка касис с бяло вино.