Мишел Жори - Памет за Еден

През есента и пролетта прелетните птици вече не отлитаха на юг или на север.

В небето вече не се виждаха големите им дъговидни редици, нито победните им V. Шумните сиви рояци не се спускаха вече над горите в Южна Европа.

Всичко беше свършило. Последните бяха измрели между двайсетия и двайсет и първия век.

На земята вече не съществуваше нито една екозона, в която можеха да се ловуват гривяци.

На път за фермата Симон се спря. Слънцето беше изчезнало зад хоризонта. Но залезът все още припламваше в бледи, ту лилави, ту златисти отблясъци. Отвори ловджийската чанта и разгледа двете птици, които носеше. Тежки, едри, охранени, преяли с жълъди. Перата — синкави, шийката и главата — пепелявосиви — отбрани екземпляри. Жалко, че е убил такива прекрасни птици. Но те бяха толкова много… С удоволствие опипа жълъдите в гушите им. Тия мръсници наистина бяха пирували царски! Сложи ги обратно в чантата.

Беше се задъхал, главата го наболяваше. Дебненето изискваше изключително съсредоточаване. Очите му смъдяха. Между другото днес се беше изкачвал поне трийсет пъти по стълбата. Усещаше, че краката му се схващат.

Капка дъжд падна на челото му, друга на ръката му.

Беше уморен. Беше истински.

И Жули го очакваше във фермата.

На другата сутрин, щом стана, веднага хукна към хангара да види трактора. Мак Кормик.

Мак Кормик и нищо друго. Никакъв намек за вертикалата „Анен дьо Рец“. Нямаше ги дори инициалите АДР, нито нещо подобно. Хвърли машинално една брястова цепеница в камината. Когато не теглеше добре, брястът гореше по-добре от дъба. Вятърът духаше от запад. Обръщаше на дъжд. Календарът показваше 17 ноември. Предния ден пощальонът беше донесъл „Земя“. Вестникът бе останал разгърнат на масата. Симон провери датата: 15 ноември 1956. Разбра, че е напуснал опзона 4. Защитената зона, екозоната, каквато и да е тя. Намираше се в свят, който сам бе създал.

Всичко сътворено се основава на паметта. Ултрапаметта позволява уилтрасътворяване.

Студът беше силен. Симон водеше дъщеря си на училище с колата. Децата пристигаха целите увити, усмихнати или зъзнещи, едните уверено тропащи с крака, другите свити и треперещи. Обичаше да ги гледа как се събират около печката и протягат зачервените си ръце, за да се стоплят. Тогава го заливаха вълни от радост, тази радост, която се разпалваше в сърцето му като пращящ огън от смолисти цепеници през някои зимни дни, далече в детството му.

Детство, което никога не бе преживял…

Ултрапамет.

Този свят го създадох с главата си, със сърцето си, с вътрешностите си. Той е мой. Сега вече няма да ми го отнемат. Не, не, няма да се оставя г-н Ду и неговите приятели ченгетата да ми откраднат фермата Доранж!

В светлите нощи той винаги извръщаше поглед към Голямата мечка.

Вятърът влачеше последните мъртви листа, откъснати едно по едно от малките дъбове по хълмовете. Гривяците бяха избягали на юг. Бяха напуснали гората, за да се отправят към морето. Но те щяха да се върнат. Щеше да има пролети и есени. Времето си течеше.

Един четвъртък, пазарен ден в Ангер, Симон откара жените в града. Бабата трябваше да прибере парите от виното, а Жули смяташе да продаде няколко птици.

Върнаха обратно една куца пуйка, която никой не бе пожелал да купи.

— Ще я изядем — реши баба Гарон. — Няма смисъл да чакаме да пукне!

Една вечер поканиха Пол Гарон, чичо на Жули, жена му, децата му и учителите от Ла Сал. Мани се беше нагиздила, като че ли празникът беше заради нея. Настаниха се около масивната дъбова маса, в голямата кухня с почернелите греди и напуканите плочки на пода. Симон бе седнал на обичайното си място, до стария часовник, който приличаше на жираф. Жули беше със сивата си пола и бялото елече. Беше красива.

В камината пламтеше огромен огън от пънове, подклаждан редовно на всеки четвърт час. Непоносимата горещина стигаше чак до коридора. Наложи се да отворят прозореца и да си съблекат саката. Симон, по риза, редеше екзотични спомени и гледаше момичетата с жаден поглед.

— … На кея не можеше да се диша, но в града беше истинска пещ!

Избърса челото си. Никога не беше виждал Сингапур, но въпреки всичко споменът напираше в него, едновременно нежен и жесток. Буен и меланхоличен. Никога нямаше да види Сингапур и съжалявяше за приключенията и пътешествията. До сълзи, до смърт; да умре. Смееше се, говореше високо, за да забрави.

— Отидох да видя един тип в хотел „Аделфи“. В стаята — климатична инсталация, въобще — всичко… Ах, мръсниците му. Накрая свършихме вечерта в Голдън Кампонг!