Мишел Жори - Памет за Еден

— Какво е това Голдън Кампонг? — попита Жули.

Ултрапаметта е памет на няколко нива. Понякога желаните спомени се вмъкват в преживените спомени и обратното, до безкрай.

Тази вечер Жули щеше да дойде в стаята на Симон. Защото беше така или защото той желаеше да е така — не знаеше точно. Жули принадлежеше на света, който той бе пресъздал, но тя беше свободна. Свободна да го обича или да го отхвърли. И той знаеше, че тя ще го обича. Ето, той го знаеше.

В определен момент Жули щеше да излезе от стаята си; все още щеше да е облечена. На пръсти щеше да слезе по стълбите. Когато главата й се изравнеше с площадката, щеше да се извърне и да види, че в стаята на Симон свети. Парапетът на стълбата служеше за простиране на стари дрехи, на бельо и парцали. Щеше да остане за момент, облегнала глава на груб плат, с мирис на нафталин, загледана в тънката ивичка светлина под вратата на Симон.

Долу бабата шумно щеше да нарежда съдовете на мивката. През една вратичка под стълбата можеше да се влезе в обора. Жули щеше да отвори безшумно тази вратичка; беше свикнала. Щеше да влезе при кравите, които преживяха. Щеше да вдъхне миризмите на сено, на тор и на животни, различни и смесени, лесно различими, безкрайно познати. Щеше да е сигурна, че съществува. Че е жива. Истинска.

Щеше да говори на кравите.

— Красавици мои, проклетници! Знаете ли, нищо няма да се промени между нас, когато спя със Симон!

Щеше да запали лампата. Мръсната крушка щеше да хвърли в обора тъжните отблясъци на кандило. Жули щеше да вземе ведро с вода, в което плуваха семена, изпаднали от пробития таван. После и една пожълтяла кърпа, в която си бършеха ръцете след грижите към добитъка или ражданията и която миришеше на ветеринарен крем и крезол.

Ще си измиеш малко муцунката, момичето ми, за да не приличаш съвсем на слугиня, каквато си всъщност! На една паянтова, прашна етажерка, между шишенце с лекарство и биберон за теленца, щеше да намери късче счупено огледало и дълго да се оглежда. Щеше да се подвоуми как да се държи. С луда радост и отчаяние (като Симон).

Бел, любимата й крава, едра, ръждива, с подрязани рога, щеше да се изправи и да се обърне към нея, опъвайки веригата си. Муцуната й щеше да бъде леко запенена. Щеше да извади езика си, за да изпроси стиска сено или люцерна. Жули щеше да се приближи до нея и нямаше да може да се въздържи да й поговори. Напълно си се побъркала, момичето ми… Не, Бел, не ти! А аз, твоята малка, скъпа Жули, аз съм откачена и пияна. Можеш да се гордееш с мен!

Вятърът щеше да свири под портата на плевнята и може би щеше да попречи на бабата да я чуе.

Жули щеше да припява, потупвайки гальовно муцуната на животното. Всъщност бабата можеше и да я чуе, обаче на нея не й пукаше.

Г-н Ду не беше истинска едра риба, нито дори свръхменажер. Въпреки това заемаше ключова позиция в системата „Анен дьо Рец“. Без съмнение той работеше във вътрешната сигурност на вертикалата и може би осъществяваше връзката между АДР и държавата. Истински повелител на вертикалността!

В сравнение с него Шрайдер от БОВО и Морел, представител на районния префект, бяха просто статисти. Те почти не взеха думата по време на срещата.

— Сделката е ясна! — повтори г-н Ду.

Тонът се променяше. По време на първото си посещение и дори в началото на сегашното г-н Ду се държеше като приятел. „Е, как са работите, приятелю? Много ли ти е мъчно за екозоната?“ В крайна сметка Симон беше получил разрешителното за престой в опзона 4 благодарение на него! Капанът… Капанът беше щракнал.

Първия път г-н Ду беше дошъл в морския клуб „Мария-Лиза“ заедно с Фреди Карло-Бела. Като приятел… Преди да си тръгне, предложи на Симон малката кутийка с лилавите хапчета без име. „Ако ти се прииска да си припомниш някои хубави моменти от едно време, приятелю!“ Ултрамнезианите не бяха забранени — те просто не съществуваха. Тези, които притежаваха тайната на тяхното производство, си запазваха правото на употреби.

Две разрошени момичета, с блестящи очи и червени бузи, гледаха Жули от пукнатото огледало. Бел! Хубава! Бел! Току-що измисли нова игра, последната игра на пропуснатото й детство. Дали съм толкова хубава като теб, моя Бел? Блестящите скули, влажните, широко отворени очи щяха да й придадат войнствен вид, който я изненадваше. Отблизо носът й щеше да изглежда твърде прав, устата й зле разположена, брадичката й малко тежка. Но какво значение има — щеше да си каже тя, — щом той ме харесва!