Мишел Жори - Памет за Еден

(Както винаги той се мяташе между болезнения ужас — едната му същност на страхлива къртица, и детинската надежда — другата му същност на божествена птица. Това душевно раздвоение го преследваше по петите открай време. Щеше ли най-сетне да му бъде даден мирният, съвършен в своята простота живот, който сега желаеше повече от всичко друго? И щеше ли той да съумее просто да го приеме?)

Вятърът обърна. Симон вдъхна мириса на опалена трева и зрели плодове. Осата изпука противно под крака на Мани и умря. Симон отново бе погълнат от неясната музика, която извираше от земята: шумът на листата и водите, песните на птиците и насекомите, цвъртенето на пиленцата, далечното бучене на колите по пътя и на тракторите в нивите.

Тук няма какво да се промени! — помисли си той. Така беше добре…

Хвърли разсеян поглед наоколо. Видя олющени стени, нисък, напукан таван, огромно легло с издут сламеник, накуцваща маса, полуизтърбушен стол, стенен шкаф, в който биха могли да се положат поне шест трупа… Няма какво да се промени. Това беше раят.

Сутрин ходеше за риба или помагаше на жените да доят кравите. През деня участваше в полската работа заедно със съседите и адаптирания Гонсалес.

Бе дошло времето на вършитбата. Мъжете се събираха по двайсет-трийсет около една машина, която изплакваше монотонната си жалба от зазоряване до мръкнало, а понякога и до късна вечер, всред облак прах в убийствената жега. Най-силните, отбраните мъжкари с яки гърбове носеха чувалите от вършачката до тавана или хамбара. С деветдесет килограма на рамо бавно изкачваха стълбата, която се огъваше под удвоеното им тегло. Най-гъвкавите, дългоръките рицари на вилата хвърляха сноповете от върха на купата право в търбуха на машината. И високият заоблен конус, върху който бяха накацали, постепенно се смаляваше под краката им — притъпен, обезглавен — чак до голата земя. Прах, остатъци от житните класове и стръкчета сламки лепнеха по кожата. Лицата посивяваха. Тракторът, който често биваше едноцилиндров, ревеше с яростта на побеснял звяр, трещеше като лятна буря, бучеше с равномерния шум на водопад. Ремъкът свистеше, машината дрънчеше. Трябваше да викат с цяло гърло, та да се чуе някоя ругатня. Потта се стичаше по косматите гърди. Езиците лепнеха, носовете смъдяха. Пиеха сухо вино, което понякога имаше вкус на оцет, но към средата на деня вече не им правеше впечатление.

Нищо не трябваше да се променя. Фермата Доранж беше истински рай.

След три седмици такъв живот, Симон беше напълно изтощен. Но не искаше да го признае, особено пред жените. Защото с нежното си лице, с малко тъжния си поглед, слабото си загоряло тяло, стегнатите мускули и ритуалните белези от приемането му в „Арейбиън Купър“ той се харесваше на момичетата от селото.

Триста еврофранка на ден плюс бачкането! Но работата му се струваше чудесно забавление. И той продължаваше да се стреми към образа на Робинзон с горещата кръв. Сламена колиба в гората, няколко кокосови ореха, които да обелиш, и една жена, която да съблечеш! Самотата на гората и едно сърце у дома — с хубави крака под бялата фуста! Това, което „Арейбиън Купър“ не можеше да му даде и никога нямаше да даде на никого. Наистина опзона 4 беше екозона, а не кокозона, но това бе незначителна подробност.

Беше се потопил в лятото и очакваше с нетърпение зимата. Ще взема пушка и една брадва и… Не обичаше големите горещини и съжаляваше за Южните морета.

Човек е замесен от… клати ми се, да! Никога няма да се измъкнеш.

Искаше му се, като повдигне глава, да види едновременно Алкенар и Полярната звезда. Бе пълен с налудничави желания, които защитените и пазени селяни никога нямаше да изпитат. Именно затова те се страхуваха от него и той от тях. Чувствуваше се уязвим, но как да промени скътаните в сърцето му мечти?

Впрочем това не му пречеше да бъде щастлив.

Бабата също беше щастлива. Беше намерила здрав и усърден работник, който се задоволяваше само с подслон и храна, плащаше триста еврофранка на месец, разказваше истории за морски пътешествия, за да развлича момичетата, возеше цялото семейство с колата и често се бъркаше в джоба, за да участва и в най-малките разходи на дома. Тя започна да се интересува от спестяванията му, с мисъл, голяма като планина, спотаена зад бялото й кокче. „Ти, приятелче, трябва да имаш парички в банката. Но въпросът е колко…“ Тогава Симон, който знаеше, че сън не я хваща заради това, й каза точната цифра, според последната му сметка: триста шейсет и две хиляди шестстотин деветдесет и осем еврофранка. А благодарение на една хитроумна план-програма той печелеше допълнително по сто и петдесет евро на ден.