Фела Скот - Бялата дева

Чу се как нещо тихо изръмжа и той разбра, че верният му вълк е наблизо и го предупреждава за това, което беше усетил. Имаше някой или нещо наоколо. Потайно като животно, Ян се вмъкна сред дърветата и се скри от човека или животното, които го наблюдаваха. Зачака.

Ръмженето достигна до слуха на Колин и я побиха тръпки, а кобилата й нервно зашава. Идваше от мястото, където преди стояха Ян и конят му и тя почти повярва, че той е изръмжал. За миг затвори очи, за да успокои страха си. Когато отново ги отвори, него вече го нямаше. Тя претърси дърветата, които я заобикаляха, но сенките скриваха много неща от погледа й. Нещо изшава и пречупи една клонка Тя насочи погледа си на това място в желанието си да види какво я приближава. Беше като призрачно видение, което се сливаше с контура на природата.

Първото нещо, което видя, бяха очите му, чиито златни сфери бяха заобиколени от черно. После бавно се очерта главата му, после гърдите и предните лапи. Вълкът я наблюдаваше, както и тя него, а и двамата не помръдваха. После той се скри в мрака без звук, без заплаха.

Мина цяла вечност преди тя да отвърне поглед от мястото, където го беше видяла. Слезе от коня на земята с намерението да последва животното. Първоначално то зави тихо и тъжно, носле изведнъж учудващо се засили, а после утихна и намаля и ехото го последва.

Тишината, която се спусна върху Колин, беше по-изнервяща от зловещия вой на вълка. Прекалено тихо беше.

— Ти си глупава жена — каза Ян и се приближи зад нея.

Колин подскочи, изненадана от внезапната му поява.

Трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да успокои препускащото си сърце, преди да може да каже нещо.

— Изплаши ме.

— Какво правиш тук? Можеше да се нараниш. — Той й се караше, а в погледа му се четеше гняв. — Можеше да нараниш бебето, Колин.

Той беше прав. Тя наистина се чувстваше глупаво.

— Съжалявам. Не помислих.

— Да, не помисли. — Ян не беше готов да й прости такова безразсъдство. — Попитах какво правиш тук посред нощ?

Тя се опита да измисли някаква лъжа, но не можа.

— Последвах те.

Сега се чувстваше още по-глупаво отпреди. Какво ли си беше мислила?

— Защо?

Тя разгневено го отблъсна, защото й беше невъзможно да мисли, когато стоеше толкова близо до него.

— Исках да науча какво правиш, когато идваш тук през нощта.

— Какво смяташ, че правя?

Въпросите му вече почваха да я дразнят твърде много.

— Не знам. Затова те последвах.

С една дълга крачка Ян скъси разстоянието между тях, а лицето му се извиси над нейното. Той я наблюдаваше и чакаше. Тя се боеше да вдигне поглед.

— Опасно е тук.

— Ти като че ли се чувстваш у дома си — парира го тя, но все още не смееше да го погледне.

Най-после той й вдигна брадичката, за да го погледне.

— Защо си толкова любопитна да научиш какво правя?

— Не знам — прошепна тя и самата се зачуди. Втренченият му поглед я объркваше и тя не можеше да се овладее.

— Като че ли знаеш много малко тази нощ.

Колин си прочисти гърлото и нервно облиза изсъхналите си устни.

— Може би най-добре е да се връщам.

Ян усети, че тя трепери и я придърпа в обятията си.

— Студено ти е.

Тя се задърпа, но топлината му прогони нейния студ и тя още по-плътно се сгуши.

— Да. Студено ми е.

— Ще те заведа вкъщи. — Ян я вдигна и я върна до коня си. — Следващия път, когато ти се прииска да знаеш какво правя, просто попитай, Колин. Няма да позволя да яздиш сама посред нощ.

Той сложи Колин на седлото пред себе си, а после се качи на коня.

— Удобно ли ти е?

Тя кимна и се облегна на него.

Ян отиде до мястото, където стоеше кобилата й и взе юздите. Те бавно яздеха през гората, а неговите сетива ги водеха през мрака.

— Колин — тихо каза Ян и тя отвори очи.

Тя объркано се огледа, защото беше заспала но пътя за Стоунхейвън. Като разбра колко плътно я държеше Ян, тя засрамено се отдръпна.

Ян прехвърли седлото с крак и грациозно стъпи на земята. Той се протегна и я вдигна в ръце, но не я свали. Вместо това той я понесе към имението.

— Мога да вървя.

— Удоволствие е за мен, миледи.

Гласът му беше тих и леко дрезгав и не й даваше ясно да мисли, докато сънят замъгляваше съзнанието й. Тялото й се поддаде на близостта му и отслабналата й воля нямаше как да се намеси. Искаше й се да презира допира му. Вместо това, тя копнееше за още. Самата й близост с него пораждаше желанието у нея. Тя ненавиждаше подобна слабост, но тя не можеше да спре нуждата, която се надигаше в душата й.