Фела Скот - Бялата дева

Най-накрая Ейнсли проговори.

— Какво ще нрави кланът Макгрегър сега, когато ти вече си тук, Колин? Емет може ли да изпълнява ролята на главатар на клана? Ще запустеят ли земите ви?

Колин не беше мислила по този въпрос преди и беше много учудена, че Ейнсли се беше замислила. И че Ейнсли се обръщаше към нея по толкова деликатна тема. Но пък Ейнсли беше пряма, честна жена и щеше да се отнася е Колин по същия начин.

— Не знам. — После тя добави, като че ли току-що се беше сетила. — Земите ми като че ли вече са запустели.

— Ако има нещо, което бихме могли да направим, можеш да ни кажеш!

В думите на Ейнсли личеше искреност и Колин я прие както се очакваше — като добродушие, а не обида.

— Благодаря за предложението ти, Ейнсли. Честно казано, не съм си мислила много задълбочено по въпроса.

— Да — замисли се Ейнсли и постави чашата си настрана. — Всичко стана доста изведнъж, нали?

Колин просто кимна в знак на съгласие. Все още беше толкова объркващо, толкова обезпокоително. Отново думите на Емет се завъртяха в главата й и тя цяла се разтрепери. Отново си представи момента, в който беше видяла Андрю, вече поверен не на сигурните грижи на отец Макклауд, а вместо това на Доналд. Това я накара да си представи какви ли не ужасни картини.

— Скъпа — каза Ейнсли и прекъсна мъчението й.

— Да?

— Изглеждаш доста разстроена. Съжалявам, ако не сме изразили достатъчно съчувствие към твоето положение. Но трябваше да си призная предразсъдъците относно бебето ти, моето внуче и моя син.

Колин не беше искала да тревожи Ейнсли. Тя беше проявила само щедрост и добродушие.

— Не исках да прозвучи… — Какво ли можеше да каже? Притеснена от неспособността си да се овладее, Колин се изправи. — Моля да ме извините. Чувствам се доста уморена и бих искала да си полегна.

Тя почти изтърча от стаята, а по бузите й вече се стичаха сълзи. Как можеше да обясни, че собственият й брат, собствената й кръв, е причината за нейното нещастие? Беше я притиснал в един ъгъл и я принуждаваше да убие този, за който тя беше открила, че е нежен и мил мъж. Почти й се прииска Ян да е толкова свиреп, колкото изглеждаше. Щеше да е по-лесно. Още по-объркващо беше, че тя знаеше, че Ян се е отвърнал от Блеър, когато тя е била бременна с неговото дете. Беше нелогично, не и ако той сега й беше верен, а любовта и предаността към собственото й неродено дете бяха истински.

Прекалено много мисли се сблъскваха в съзнанието й и я изморяваха и изтощаваха. Сякаш бушуваше буря и оставяше след себе си пълна разруха. Когато стигна до стаята си, се хвърли с ридания на леглото.

Ян влезе тихо, защото не искаше да стряска Колин. Плачът й му късаше сърцето и терзаеше съзнанието му. Той дълго време стоя така и само я слушаше, искаше му се да я успокои, но знаеше, че тя няма да приеме.

— Колин — тихо каза той и привлече подутите й от плач очи към себе си. Погледът й беше празен и безизразен, а живината, която той толкова добре познаваше, вече я нямаше. Той искаше да каже най-подходящото нещо, но не знаеше какво е. — Съжалявам.

Нежните й вежди се сключиха, докато тя продължаваше да го гледа с широко отворени очи, а объркването й ясно личеше в зелените й очи.

— Защо?

Негов ред беше да се обърка.

— Защо? Не съм ли ти причинил достатъчно, за да съжалявам за него?

Тя все още го гледаше с широко отворени очи. Тя седна и отметна назад кичурите коса, които бяха полепнали по влажното й лице.

— Съжаляваш, че аз съм бременна и ти трябваше да се ожениш за мен?

— Не ми се наложи да правя подобно нещо, Колин. Аз исках да го направя.

— Ти — Колин застина невярващо от това, което й казваше. — Искаше да се ожениш за мен?

Ян се приближи и седна на леглото до нея.

— Почти се побърках, когато се събудих в кръчмата и открих, че си си отишла. Понякога ми трябва малко време, за да разбера точно какво искам. Но аз исках да се оженя за теб.

— Това — каза тя с едва доловима усмивка — е лудост. Ти дори не ме познаваш — не знаеш това, което харесвам, това, което не харесвам.

— Ще науча всички тези неща. Това, което със сигурност знам, е, че ти ме направи много щастлив. Копнеех за син и сега ти ще ми го дадеш.

— Ами ако е момиче?

— Няма значение. — Той широко се усмихна, а трапчинките му се показаха. — Аз ще съм най-щастливият мъж на земята.

Тя не знаеше дали да му вярва или не.

— Шегуваш се с мен, нали?

— Никога през живота си не съм бил по-щастлив.

Това изобщо не беше това, което беше очаквала от него.