Фела Скот - Бялата дева

— Ами първият ти син? Толкова ли мразеше Блеър, че не можеше да обичаш детето си? Защо поиска и той да умре?

Ужасът, който изпита Ян, беше жесток и грозен. Той си пое дълбоко дъх и го задържа. После бавно го изпусна, заедно с гнева, който беше обсебил съзнанието му.

— Така ли мислиш?

— Да — прошепна тя, уплашена от погледа в очите му. Лицето му се беше променило като облак от светъл и лек до тъмен и буреносен.

— Ти уби едно невинно дете заради това, което Блеър ти причини, а сега искаш да ти вярвам за моето. Как мога да направя това? Как мога да рискувам да ме изгониш на улицата, да умра като животно?

Той се изправи и я погледна, а цялата му нежност беше изчезнала.

— Предполагам, не можеш да ми повярваш, че няма да го направя. Особено ако си една лъжлива и невярна кучка каквато беше Блеър. Ти такава ли си, Колин?

— Аз не съм Блеър, но ти не знаеш какво таи сърцето ми или причините за това, което правя.

— Тогава за едно нещо сме на едно мнение. Не можем да си вярваме.

— Като че ли е така — каза тя и й се прииска да върне всички жестоки неща, които беше казала, които отнеха трапчинките му, но тя не го направи. Не можеше и го знаеше. По-добре щеше да е, ако я мразеше.

Ян тръгна да си върви, но спря.

— О, исках да ти върна това по-рано, но забравих.

Той й подхвърли пръстена на главатаря на клана Макгрегър. Той падна на леглото пред нея. Тя изненадано го вдигна.

— Откъде го имаш?

— Лесли ми го продаде.

Той не й даде повече обяснение и тя нямаше нужда от повече.

— Трябва да превъзмогнем много повече от това, че ти си Макгрегър, а аз Блекстоун, нали?

Колин вдигна поглед да срещне неговия.

— Да. Като че ли е така.

Изведнъж един изпълнен с болка поглед премина през лицето му.

— Защо просто не можем да сме двама, които се опитват да се обичат един друг?

— Това е невъзможно, Ян. Не можем да отречем кои сме, както и не можем да отречем това, което изпитваме. А това не може да се съчетае.

— Аз се надявах, че може — той дрезгаво прошепна, а погледът му още повече се смрачи.

За каквото и да се надяваше, тя не можеше да го изрече.

— Надявал си се погрешно.

Когато Ян затвори вратата, тя се чувстваше сякаш някой изтръгва сърцето й. Можеше да заплаче, но вече не й бяха останали сълзи. Колин разбра какво трябва да направи — да убие Ян Блекстоун, неин съпруг и баща на детето й. Но тя разбра и това, което сърцето й беше казвало от самото начало — тя обичаше Ян Блекстоун.

Ян беше бесен на себе си, защото не се беше овладял. Болеше го, че той значеше толкова малко за нея. Колин всъщност го беше обвинила, че е убил детето на Блеър. Той не беше знаел, че тя е бременна… Ако беше…

Същите мъчителни мисли го терзаеха също като през последните пет години. Никога ли нямаше да свърши? Никога ли нямаше да се помири със себе си за нейната смърт и смъртта на първородното си дете? Той се боеше, че отговорът е не.

Какъв глупак беше! Да си помисли, че Колин ще се превърне в любяща съпруга и майка просто защото той се беше оженил за нея. Майка му беше права. Тя имаше прекалено много причини да го мрази, а точно в този момент той ненавиждаше себе си. Може би е трябвало да й каже, че не е знаел за детето, но нещо му подсказваше, че тя нямаше да му повярва. Нямаше причина да го нрави. Може би след време щеше да научи истината.

Ян погледна навън и видя, че е пълнолуние. За пръв път от повече от пет години той дори не беше забелязал това досега. Непознатата стая му се стори затворена и непоносима и той излезе да търси утеха в тъмната гора.

Тъй като не можеше да заспи, Колин наблюдаваше нощното небе и пълната, кръгла луна. Тя видя как Ян излиза от Стоунхейвън и отива към конюшните. Замисли се за този особен човек, толкова свиреп, а в същото време толкова нежен. Изгаряща от любопитство, тя бързо придърпа шала около себе си и тръгна към конюшните.

Ян тръгна на черния си боен кон, а Колин внимаваше да не я види в сенките. Тя скоро яхна собствения си кон и го последва в далечната гора. Тя се чудеше за легендата и какво прави той, когато излиза нощем и защо.

Колин се надяваше да научи нещо за Ян, което да изясни малко объркването, което цареше в ума й. Трудно й беше да върви в крачка с по-големия му кон, но тя нежно пришпорваше кобилата си да го следва. Нямаше да му позволи да се скрие в тъмнината.

Ян прекъсна гневната си езда из гората, а едно необичайно чувство го накара да спре. Той тихо слезе от коня и внимателно се заслуша в нощните шумове, и особено един звук, който беше чул. Той също вече не се чуваше, но все пак той остана нащрек.