Фела Скот - Бялата дева

— Е Моли — гласът й беше тих, примесен е нотка укор, и говореше повече от думите й. — Обещах на Колин, че няма да я тормозим с нашите въпроси. Единственото нещо, което е от значение, е, че Ян успя да я открие.

— И да се ожени за нея, както дочувам — каза Моли, а очите й се въртяха във всички посоки. Тя сграбчи Колин и още веднъж силно я прегърна. — Не мога да го повярвам. Това е чудо.

— Да — съгласи се Ейнсли, а погледът й се премрежи от вълнение.

Преди Колин да може да си поеме дъх, тя беше удобно настанена пред огъня. Лесли им донесе виното и я поздрави с една лека усмивка.

— Трудно е да повярва човек, че сте се оженила за лорд Блекстоун, миледи. — Тя постави виното на масата. — Желая ви много щастие.

— Аз съм Колин, Лесли. Няма смисъл да се държиш толкова официално с мен.

Лесли се засмя, а после сподели мисълта, която беше предизвикала смеха.

— За такава изискана дама, ти наистина сервираше бирата добре.

— Ти работи здраво — добави Моли, която се приближи зад Лесли. — Нямах късмет да ти намеря заместничка.

— Предположих, че си различна. — Усмивката на Лесли повехна и тя стана сериозна. — Че си дама.

Лесли си пое дълбоко дъх и продължи:

— Но ти никога не се държеше като че ли си по-добра от нас. Аз ти се възхищавам за това и се гордея да те нарека моя приятелка. Ако — добави тя — ти все още ме наричаш приятелка.

Колин се изправи с лице към русото момиче, чийто сведен поглед изучаваше босите й крака. Колин вдигна брадичката на Лесли, за да се вгледа в очите й.

— Все още те наричам моя приятелка.

Сините очи-езера на Лесли се изпълниха със сълзи и тя срамежливо прегърна Колин.

— Имам работа да върша.

— Да — Моли се опита да прозвучи твърдо, но не успя и гласът й затрепери от вълнение. — И двете имаме да вършим работа.

Те хукнаха да излизат и Моли ритна гъската както си вървеше, а със смеха си съобщи на Колин, че просто се шегува. Гъската почти не й обърна внимание и спокойно се разхождаше наоколо. Най-накрая тя спря в краката на Колин.

Колин започна да се чувства удобно. И тя, и Ейнсли си пийваха от виното и нито една от тях не чувстваше нужда да разговаря, а се наслаждаваха на тишината. Когато бяха готови да тръгват, Моли се върна с пламъче в очите.

— От празненство имаме нужда, лейди Блекстоун. — Погледът й се местеше от едната лейди Блекстоун до другата. — Голямо празненство за това чудо.

Ейнсли е готовност се съгласи.

— Мисля, че ще е чудесно, Моли.

— Можем да го организираме направо тук, където Ян се запозна с това девойче. — Моли се протегна и стисна ръката на Колин.

— Ще си изпратя готвачите да донесат храната, Моли. Ако от нещо друго имаш нужда, просто кажи.

Моли хукна с престилката през глава.

— За всичко съм помислила, миледи. Голямо празненство ще бъде.

Ейнсли изведе Колин през вратата.

— Какво иска да каже с „чудо“? — попита Колин.

— Само любовта може да покори омразата, Колин. След като вие с Ян се оженихте, враждата между клановете свърши. Всички смятат, че това е благословия или чудо.

— О — беше единственото, което тя се сети да каже, а думите й напомниха за нещо, което отново й развали настроението. За няколко минути беше забравила за грозното дело, което трябваше да извърши. Ейнсли изглеждаше загрижена.

— Изглеждаше толкова…

Тя като че ли не можеше да намери подходящата дума, но Колин я разбра.

— Добре съм. Всичко толкова бързо се случва, просто имам нужда от време да разбера всичко, което се върти в главата ми.

— Ще разбереш, Колин. Ще разбереш.

Ейнсли отметна един кичур коса, който беше паднал на лицето на Колин също като майка. Колин, която все още тъгуваше за майка си, която отдавна беше починала, но все още беше толкова близка в спомените й, изпита непознат копнеж. Колин харесваше Ейнсли, а това я караше още повече да се терзае.

А безпокойството и конфликтът, които я бяха терзали през дългата нощ, изведнъж се върнаха. Те й отнеха удоволствието, а на негово място оставиха само тревожни мисли. Прилоша й и поиска да остане сама с нещастието си.

— Мисля, че трябва да те заведем вкъщи да си починеш — каза Ейнсли.

— Да — съгласи се Колин. Може малко да си почина.

Когато двете жени излязоха от кръчмата, Колин беше обзета от внезапно силно чувство, което сякаш я предупреждаваше за нещо. То се усилваше, докато вървяха през селото, а чувството отвличаше Колин от разговора и с Ейнсли.

— Търсиш ли нещо, скъпа?

Колин отново се обърна към Ейнсли, а въпросът върна мислите й от опасността, която предчувстваше.