Фела Скот - Бялата дева

Колин се разгневи на начина, по който го беше гледал господарят му. То нежно заблиза ръката й.

— Ти като че ли спечели още един приятел, Лин — Ян седна срещу нея. — Насъбрала си цяла менажерия. Кръчмата никога няма да си остане същата.

Колин избърса сълзите, които бяха напълнили очите й Като че ли напоследък единственото нещо, което правеше, беше да плаче.

— Няма защо да се тревожите за него — тъжно каза тя. — Кучето е мъртво.

— Съжалявам, девойче. Направи всичко възможно, за да го спасиш.

Тя вдигна глава и погледна Ян, в чиито очи видя съчувствие.

— Искам да го погреба. Може би до поточето сред дърветата.

Ян не каза нищо повече. Той стана и отиде на мястото, където висяха някакви инструменти. Грабна лопатата и излезе.

Колин продължи да държи кучето, а ръката й още го галеше.

Когато Ян се върна, той вдигна кучето от ръцете й. Тя го последва навън. Слънцето вече се показваше — розово петънце на черния фон на небето. Мястото, което Ян беше избрал, беше красиво и Колин се трогна от вниманието му. Дали беше заради нея или животното, не знаеше, а и не я интересуваше. Единственото нещо, което беше от значение, беше, че кучето ще почива в мир до брега, над него щяха да бдят високи брези.

Ян нежно сложи животното в гроба, който беше изкопал, а после го зарови. Лин придърпа шала още по-плътно около себе си, защото й стана студено от мразовитата есенна утрин. Ян свърши работата си и отиде да застане до нея.

Тя се обърна към него.

— Благодаря ти, Ян.

Ян видя как тя се връща в кръчмата, доволен, че го е нарекла Ян. Знаеше, че за него значи повече, отколкото трябва. И все пак, той не се сдържа да се зачуди дали нямаше да бъде краткотрайно, дали следващия път, когато го видеше, няма да му каже пак „милорд“. Той бавно се върна в конюшнята.

— Изглеждаш доста доволен за човек, който е стоял буден цяла нощ с някакъв помияр.

Ян мина покрай Джефри, който небрежно се беше облегнал на вратата на хамбара, и върна лопатата на мястото й на кукичката.

— Да — усмихна се Ян. — Мисля, че тази жена ми е взела акъла.

Джефри се засмя.

— За това и съмнение няма.

Ян потупа приятеля си по гърба.

— Време е да си ходим вкъщи, приятелю.

Джефри изгледа Ян с ококорени от учудване очи, а устата му грейна в широка усмивка.

— Ти наистина си си загубил ума, Ян.

— Да — Ян се засмя силно и продължително и Джефри се присъедини към веселието му, а дружният им смях отекна в конюшнята на кръчмата.

Ян дойде на себе си, но в очите му още играеше едно весело пламъче.

— Тази дребна женичка ме кара да мисля и върша странни неща. Безпомощен съм пред самия себе си, дори и това да означава, че ще ми се присмееш, приятелю.

— Хубаво е, че те виждам да се смееш. Ще направя всичко възможно да се въздържа да не ти се изсмея. — Джефри се провали почти веднага, неспособен да овладее смеха си. Само като си представеше как Ян държи помияра, той се заливаше от смях. — Мислиш ли, че ще успея?

Ян остави кучето на пръстения под, а то не откъсваше поглед от него и се чудеше как да му угоди.

— Подскачай — Ян заповяда на животното и то веднага се подчини, като заподскача през глава до вратата.

— Ти си потаен човек, Ян Блекстоун. Не знаех, че си такъв.

— Просто искам отново да видя усмивка на лицето на Лин — Ян си спомни за няколкото пъти, когато тя се беше усмихвала наистина щастливо. — Голям глупак съм, но напоследък това изобщо не ме интересува.

— Просто си спомни това, когато тя ти разбие сърцето, приятелю. — Джефри пак се засмя и преметна ръка на рамото на Ян. — Изумително е колко къса става паметта ни, когато изглупеем заради жена. Бог да ни е на помощ да не преставаме да обичаме хубавите девойки — Бог да ни е на помощ и те да не спрат да ни обичат.

Предупреждението на Джефри накара нежеланите скрити спомени на Ян да излязат на повърхността, но те не помрачиха доброто му настроение.

— Постой тук с кучето, докато намеря Лин.

— Твърдо си решил да ме забъркаш в кроежите си Джефри се престори, че се отвращава. — Да, отивай да доведеш девойчето. Непременно трябва да го видя.

Ян излезе от тъмната конюшня, но и навън все още му миришеше на сено и коне. През мрачното облачно небе от време на време се показваше слънцето и не можеше да реши дали да грее или не. Ян влезе в кръчмата, като си мислеше какво се кани да направи. Той все още не можеше да повярва, че е готов на всичко това само за една усмивка.

Очите му мигновено откриха Лин, привлечени повече по интуиция, отколкото от това, което виждаше. Удиви се колко красива беше, облечена само в проста вълнена пола и блуза без никакви дрънкулки, които да намаляват хубостта й.