Фела Скот - Бялата дева

Гледката беше ужасна. По-едрото куче беше захапало другото за шията, но никой от присъстващите не обръщаше внимание на жалния му лай. Имаше кръв навсякъде. Колин пристъпи напред.

— Махни го — тя изкрещя на Самюъл, но той не й обърна внимание, развълнуван от предстоящата победа.

— Казах — тя вече пищеше и това привлече погледа му, — махни го.

— Хайде де, Лин. Откъде накъде ще правя това? — той я изгледа, като че ли беше луда.

— Махни го веднага или така ще го прасна по главата, че ще ме помни — тя вдигна метлата и се приготви да действа.

— Но той печели, девойче — изплака той.

Тя не отстъпи.

Когато той не помръдна да разтърве кучетата, Колин пристъпи напред с насочена метла. Тя удари по-голямото куче по главата и му привлече цялото внимание. То заканително й изръмжа.

— Махни го, Самюъл!

Най-накрая Самюъл излезе напред и сграбчи кучето си Той го издърпа и поклати глава.

— Сума ти пари щях да спечеля.

Колин бръкна в джоба си и извади парите от бакшишите.

— Ето, вземи.

Беше вбесена. Знаеше, че личи по гласа й, по движенията, по погледа. Когато той се поколеба, тя се нахвърли върху него.

— Вземи си проклетите пари, Самюъл — тя му ги напъха насила в ръката, без да обръща внимание на ръмженето на кучето му. — А сега си върви вкъщи, преди да си ги изпил всичките.

Кучето излая по нея, тя се обърна и точно замахна с метлата. Раздърпаната слама за втори път удари кучето.

— Я да млъкваш.

После се обърна към насъбралите се мъже:

— Вие всичките трябва да се засрамите!

Кучето най-после затвори уста и седна. Мъжете започнаха да се разотиват.

Един мъж пристъпи напред.

— Ти пък коя си, по дяволите?

Колин не трепна пред гнева му. Тя посочи към по-малкото куче.

— Ти сигурно си мъжът, който е донесъл горкото животно тук, за да се бие.

— Да — каза той присмехулно. — Той си е мое куче.

— Вече не е — каза тя толкова сериозно, че той направо се стъписа.

— К’во каза?

— Много добре ме чу — Колин вече беше излязла от кожата си. Не можеше да понася този мъж. Тя коленичи до кучето. — То бере душа и аз ще го взема.

— Как ли пък не — изрева той и я сграбчи за ръката.

Той я развъртя наоколо, но тя му подпря метлата под брадичката и заблъска по зъбите, които му бяха останали.

— Не се опитвай да ме спреш. Ще взема това куче.

Той беше глух пред заплахата й.

— Ти си фурия девойче, признавам си го. Но няма да ми вземеш кучето.

— Ако дамата казва, че иска кучето, тогава може да го вземе.

Вниманието на човека се пренасочи към Ян, който стоеше само на няколко крачки, а до него беше Джефри.

— Нищо няма да изкараш от едно мъртво куче. Дай й го.

Мъжът като че ли преценяваше ситуацията и накрая отстъпи.

— Така и така бере душа — каза той и си тръгна.

— Нямах нужда от вашата помощ — Колин каза на Ян.

Той я погледна и са зачуди дали беше с всичкия си. Да направи това, което направи, беше лудост. А после има наглостта да му се изправи и заяви, че нямала нужда от помощта му.

— Да не си си загубила ума, Лин?

— Не, и ще ви бъда много благодарна, ако просто не ми се бъркате в работите. Справях се чудесно и без вас.

Тя се наведе и се опита да вдигне кучето, но то беше прекалено голямо. Въпреки това, тя нямаше да моли Ян за помощ.

Ян с мъка се сдържаше да не се разсмее. Той се приближи и леко я измести настрана.

— Аз ще го заведа до тая купа сено — той посочи точното място в плевнята. — Иди да донесеш малко гореща вода и малко бинт от Моли.

Този път Колин не възрази. Тя изтича да направи това, което й беше казано. Ян занесе животното до ъгъла и го сложи върху меката слама. Той се наведе да види раните на кучето. То силно кървеше.

Колин се върна с водата и парцал и седна на пръстения под до него. Тя внимателно почисти пръстта и кръвта. Кучето вдигна глава да я погледне и тя тихо му заговори.

— Ще се оправиш, момченце. Аз ще се грижа за тебе.

Животното като че ли разбра думите й и в погледа му пролича доверието. Тя продължи работата си.

Ян внимателно наблюдаваше Лин и помагаше, когато го помолеше. Нито един от тях не проговори, освен когато се налагаше. Когато направи всичко, което беше по силите й, Лин се облегна на една от яслите с главата на кучето на скут и с обич започна да го гали.

Нощта почти беше свършила, но Колин продължаваше бдението си — не искаше да остави горкото животно само. С ръката си усещаше неравномерното му дишане, а всеки хрип беше усилие. То вдигна глава.

— Шшш, не мърдай, момченце. Ще се убиеш. Кучето я погледна с мрачен поглед, изпълнен с болка.