Фела Скот - Бялата дева

— Прекрасно е, лорд Блекстоун.

Тя почувства напрежението, което го обзе, и разбра, че го дразни, като не се съгласява да го нарича Ян.

— Баща ми беше английски поданик, но той казваше, че нищо не може да се сравни с шотландските планини. Наистина са великолепни.

— Искало ли ви се е някога да живеете в Англия?

Той поклати глава.

— Ходих на училище в Англия — това е единственото нещо, което искам да видя от нея.

Изведнъж Колин се натъжи, когато видя обработваемите земи, подредени нивички, готови за зимния сняг и една бавно криволичеща рекичка, която минаваше между тях. Тя видя горски поляни, сгушени сред гъстите дървета, полянки, където беше сигурна, че цели стада добитък и овце ще пасат през лятото. Замъкът Стоунхейвън се издигаше като ангел-пазител на края на селото с подчертаното присъствие на неговия лорд и господар. Дори и в разцвета си, земята на Макгрегър никога не беше била така тучна и плодородна.

— Всичко е така добре поддържано. Наистина блестящо се справяте със земите си.

— Не си струва да занемариш нещата. Баща ми е работил здраво, за да процъфтят тези земи. Голям глупак ще съм, ако позволя всичко да отиде на вятъра заради невежество или недоглеждане.

— Помислих си, че сигурно не вършите много работа — тя се опита да се усмихне. — Толкова време прекарвате в кръчмата.

Той се усмихна, като чу това.

— Да, напоследък съм се захласнал по едно момиче. Заради нея работата ми не спори.

— Не трябва. Не си заслужава да прахосвате времето си в кръчмата.

Ян погледна Лин и се зачуди защо тя така ревностно се опитваше да го обезкуражи. Той знаеше, че тя го желае — личеше й от време на време.

— Защо все ми се противопоставяш? Защо не можеш просто…

Колин сложи пръст на устните му, за да го спре, а по лицето й личеше болка.

— Не говорете така, милорд.

Той стисна ръката й и целуна дланта й.

— Ти си най-странното момиче, което познавам.

— Не ме познавате — прошепна тя. — Не знаете коя съм и откъде идвам. Нищо не знаете за мен.

— Точно това искам — да знам коя си и откъде идваш.

Тя издърпа ръката си и се обърна на другата страна.

— Защо просто не ме оставите на мира?

Ян беше обзет от отчаяние. Той искаше да я накара да го погледне. Да я целуне и да разсее съмненията й но не го направи.

— Караш ме да изпитвам нещо, което си мислех, че не бих могъл да изпитам отново. Толкова ли, е лошо това, Лин? Толкова ли е ужасно да искам и ти да изпитваш някакви чувства към мен?

— Не мога да изпитам нищо към вас.

Очите й се замъглиха от сълзи! Тя не можеше да изпитва желание към него. Не можеше да го обича!

Този път той наистина я накара да се обърне и да го погледне.

— Не вярвам на това, което казват прекрасните ти устни. Ти наистина изпитваш нещо. Виждам го.

— Не… — тя се опита да му го каже в очите. — Аз…

Не можеше. Много я беше срам. Беше предала баща си, клана си. Андрю, самата себе си. Не можеше да сдържи сълзите си.

Ян я взе в обятията си и я успокои.

— Не плачи, девойче. Не исках да те разплаквам.

Изглеждаше толкова обезнадежден и така отчаян, докато тя плачеше. Това беше нещо, на което не би си помислила, че е способен един мъж със свиреп вид като него. Нежността му я разстрои още повече.

— Моля те, заведи ме вкъщи.

Това нещо последното нещо, което му се искаше да направи, но той се съгласи.

Яздиха без да си промълвят.

— Къде са отишли всички тази вечер? — попита Колин, като се огледа и видя празните маси, докато метеше пода.

Лесли посочи, като кимна с глава.

— В конюшните. Организаторът на боевете с кучета дойде днес в селото и сега изпробват късмета си. Дочух, че Самюъл ще пуска кучето си.

Колин спря ужасено.

— Организаторът на боевете с кучета?

— Да, ще се върнат веднага щом се излъчи победител.

— Това е жестоко — промълви Колин и й се стори ужасно хората да залагат пари на такова нещо.

— Аз ходих веднъж — Лесли се спря, за да си спомни как е било. — Достатъчно ми беше. Ужасно беше направо.

Колин отиде до вратата и я отвори. Чу крясъците, а после и кучетата. Изведнъж едно от тях нададе тих вой. Стори й се, че умира. Като по-скоро реагираше, отколкото мислеше, Колин тръгна по посока на шума, здраво стиснала метлата си.

Конюшните бяха полумрачни и от една греда висеше фенер. Усети силната миризма на дим, бира и прекалено много хора, но тя се промъкна сред гората от гърбове. Изненадани от нейното присъствие, мнозина я пускаха да мине и отстъпваха настрани, когато тя им размахаше метлата. Тя си проправи път до средата на кръга от мъже.