Фела Скот - Бялата дева

Тя не се възпротиви. Беше много уморена и дори не й се говореше вече. Тя се спря в началото на стълбата, която водеше до тавана, и се обърна към Ян.

— Лека нощ, лорд Блекстоун.

Ян я изгледа отгоре, а в очите му се четеше всичко. Единственото нещо, което каза обаче, беше:

— Най-добре си вземи стълбата горе, за да не те безпокои някой случайно.

Колин не можа да разбере дали това беше предназначено за пияниците или за него самия.

— Ами Лесли?

— Лесли дълго време няма да я има след такъв празник. Вземи стълбата горе.

След като реши, че така ще е най-добре, тя се изкачи по стълбата, а той й помогна да я вдигне горе. Тя се загледа в него от горе, а главата му не беше много далече от входа за тавана. Не знаеше какво да каже.

— Лека нощ, Лин.

Той се обърна и си тръгна. Колин се приближи да сламения си дюшек и й се прииска да си е у дома в собственото си голямо и удобно легло и Андрю да се гуши до нея. Цели пет седмици вече беше далече от дома си. Андрю ужасно й липсваше. Време беше вече да приключва с това и да си върви вкъщи. След като взе това решение, Колин заспа.

Меките влажни устни на Ян намериха нейните. Целувката му беше като огън, а топлината му премина през нея от глава до пети. Помисли си, че ще умре от копнеж. Изведнъж лицето му се сгърчи от болка. Тя погледна ръката си и видя, че държи неговия нож, а от върха му капе кръв. Когато отново го погледна, той беше дълбоко долу в един гроб, а пръстта се спускаше да го покрие. Тя започна да пищи и да гребе пръстта, която застрашаваше да го погълне. Златните му очи се отвориха и я погледнаха обвинително.

Колин рязко се събуди и затисна уста с ръце, за да не се чуят писъците й. Пот се стичаше между гърдите й и тя се задъхваше, а въздухът й се струваше разреден. Горещи сълзи се стичаха от очите й и тя ридаеше неудържимо.

— Мили Боже — изохка тя, отвратена от собствения си сън.

Какво щеше да прави? Трябваше да убие точно този мъж, когото желаеше — точно този мъж, в когото започваше да се влюбва. Сърцето я болеше от болка и копнеж, а в същото време съзнанието й я обвиняваше в нелоялност, в предателство към семейството и клана.

Колин недоверчиво се взря в Ян, когато той се качи на коня си и я погледна оттам. Изглеждаше толкова сериозен.

— Имам работа да върша, лорд Блекстоун. Не мога да дойда да яздя с вас.

Тя се надяваше, че с това ще се приключи тази работа. Той обаче нямаше вид на човек, който лесно се предава.

— Говорих с Моли. Тя каза, че вчера много си работила по подготовката за фестивала. Този следобед ти дава почивка.

— Не мога.

— А защо? — попита той и слезе от коня, за да застане до нея.

Тя закри очи е ръце от слънцето и го погледна. Той се усмихваше. Не можеше да устои на трапчинките му.

— Аз… — не можеше да измисли друго оправдание.

— В такъв случай всичко е уредено.

Той я хвана за ръка, заведе я до седлото, а после я повдигна.

— Трябва да си взема шала — Колин посочи кръчмата.

— Аз ще те топля, Лин.

Тя вече съжаляваше за това, особено след като той се качили и се настани на седлото и здраво я обгърна е ръце. Той беше прекалено близко и тя не можеше да се измъкне. Сигурна беше, че такъв му е бил планът.

— Къде отиваме?

Ян пришпори коня си в лек галон.

— Мислех да ти покажа малко околностите.

— Да ми покажете земята си ли искате да кажете?

Тя се засмя и вече й беше по-леко на душата като си мислеше за почивката след толкова работа.

— Да — усмихна се той и се показаха трапчинките му. — Да се похваля.

Така беше. Ян искаше да й покаже дома си, работата си. Да я запознае с това, което беше важно за него, да я запознае с хората, които бяха част от живота му.

Колин трябваше да признае, че той се държи като джентълмен и нито веднъж не се беше възползвал от близостта им. Тя се отпусна и истински се наслаждаваше на красивата природа. Земята на Блекстоун се простираше надалеч, като се редуваха гъсти гори и планини, пусти земи и великолепни морски канари. Земята на клана Макгрегър беше във вътрешността на страната, недалеч от морето. И все пак, Колин никога не беше виждала това море. Всеки миг, всяко ново преживяване беше наслада. Тя не си спомняше кога за последен път й беше толкова хубаво. Сега си позволи да не мисли за нищо и грижите й се изпариха със слънчевите лъчи.

Ян беше оставил любимото си място, което беше по-нагоре в планината, обърнато към земите му, за най-накрая. Когато стигнаха там, Ян скочи от коня си, а после помогна на Лин да слезе. Без да каже дума, хвана Лин за ръка и я заведе до мястото, където беше прекарал много часове сам, а зашеметяващата гледка спираше дъха му всеки път, когато я погледнеше. Той внимателно я наблюдаваше да види как ще реагира и не беше разочарован.