Фела Скот - Бялата дева

— Не смятам, че Моли ще е много доволна да научи, че вместо да заколя и оскубя гъската, аз се сприятелих с нея.

— Имаш добро сърце.

Тя вдигна поглед и се осмели да го погледне. Искрен беше и тя се почувства гузна. Как да убие този мъж, когато не можеше да убие дори една нищо и никаква гъска?

— О, Боже — промълви тя и затвори очи.

Ян коленичи до нея.

— Ще се погрижа Моли да си намери гъска. Две даже, за по-сигурно.

Тя се почувства още по-гузна и отново въздъхна.

— Е, добре, няма да е гъска. Ще изпратя прасе.

Тя се разсмя, като чу това. Безпокоеше се, че трябва да убие този човек, а той се безпокоеше, че тя не иска да яде гъска.

— Не — тя най-после го погледна, — не мога да моля да направите това.

— Не си ме молила — Ян се изправи и й помогна да стане.

Тя прие, но съжали за това в мига, когато ръката му докосна нейната. Той беше топъл, а допирът му — нежен. Искаше й се да го намрази, но това й беше трудно.

— Ще ви платя за тях.

Тя бръкна в джоба на роклята си и извади монетите, които беше получавала като бакшиш.

Лицето на Ян доби странно изражение и тя не знаеше как да то тълкува.

— И през ум не ми е минавало да ми плащаш, Лин. Просто не искам да те виждам да плачеш отново.

Това още повече я обърка.

— Аз… — не знаеше какво да каже.

Ян взе едно перо от косата й. Той с любопитство вдигна една дълга къдрица и започна да я навива около пръста си. Беше толкова мека, колкото си мислеше, че ще бъде. Искаше да види дали мирише на горски цветя, както миришеше Лин, но се въздържа. Видя, че и най-малкото движение я караше да изтръпва и да извръща лице. Бузите и поруменяха. Той копнееше да вкуси розовите устни, които така недоволно се цупеха.

— Много си красива, Лин.

— Благодаря, милорд.

— Може ли да ме наричаш Ян? Така повече ми харесва.

Тя най-после отново се обърна към него с широко отворени и тревожни очи. Той се учуди, че в тях вижда толкова тъга.

— Най-добре ще е да не го правя — прошепна Колин.

Ян разочаровано попита:

— И защо си мислиш така?

Колин не беше подготвена за такъв въпрос.

— Аз… аз не очаквам, че толкова ще се сближим, милорд.

— Но — Ян широко се усмихна,- аз си мислех, че можем да се опознаем по-добре. Много по-добре.

— И защо си го помислихте?

— Защото ти много ме привличаш.

Та си загриза долната устна, защото не й харесваше насоката, в която беше тръгнал разговорът.

— Казаха ми — Колин внимателно си подбираше думите, — че в живота ви не е имало жена, откакто жена ви е починала.

— Така е — отговори Ян.

Тя го наблюдаваше изпод дългите си мигли.

— Защо аз, милорд?

Ян повдигна вежди, сякаш наистина не можеше да разбере защо тя не схваща причината.

— Не са ли те пожелавали мъже, Лин?

— Не — отговори тя тихо и искрено. Единствените мъже в живота й бяха семейството й, синът й и отец Макклауд. Никой не беше идвал да я ухажва. Баща й беше прекалено зает с омразата и гнева си, а фактът, че Колин би могла да копнее за съпружеска любов, беше извън обсега на вражди и дуели. Самата тя почти не беше мислила за това, защото в душата й цареше само скръб през последните години. Освен това, тя имаше Андрю. Колин нямаше нужда от почти нищо друго през последните години.

— Направо ми е трудно да го повярвам — Ян вдигна брадичката й, за да погледне в прекрасните й зелени очи, толкова бистри и ярки, че той онемя от възхита. — За жени, красиви като теб, си заслужава човек да умре.

Колин почувства как сърцето й болезнено се сви. Отново си помисли за иронията на всичко това — Ян наистина можеше да умре заради любовта й.

Ян се наведе и устните му докоснаха нейните с неописуема нежност, с неописуемо блаженство. Той отстъпи крачка назад и ниско се поклони с подчертана галантност.

— С нетърпение ще очаквам утре вечер. Моля те, обнадежди ме, дори съвсем малко, че ще запазиш един танц за мен.

Колин не се сдържа и се усмихна на палячовщините му.

— Може би, милорд, може би.

— Твоята усмивка е моята награда — промълви Ян, а после се обърна и излезе.

Малко по-късно тя чу Моли да кудкудяка, докато той минава през кухнята и излиза от кръчмата. Внушителната й фигура запълни вратата.

— Какво е това, девойче? Да не би лорд Блекстоун да е полудял? Той ми дава два шопара за тая гъска. Каза, че не бива да я готвя.

— Да — Колин почувства как осъдената на смърт птица я кълве по краката и си грачи мелодично. — Не можах да убия гъската.

Селото беше пълно с хора по случай жътварските празненства, които всички обичаха. Нощният въздух беше мразовит, но всички се топлеха с танци и смях. Пред кръчмата гореше голям огън и хората постоянно влизаха и излизаха с чаши бира и вино. Всички носеха храна и ядяха колкото можеха, а двата шопара на Ян станаха четири. Той дори беше завел Колин в Стоунхейвън, за да му помогне да напълни каруцата от собственото си мазе за случая. Тя работеше от рано тази сутрин и сега вече чувстваше как умората я е налегнала, но радостта наоколо я заразяваше.