Фела Скот - Бялата дева

— Добро утро, лорд Блекстоун.

Той не даваше вид, че иска да си тръгва. Просто беше застанал на пътя й. Колин се опита да го заобиколи.

— Имам много работа, ако обичате.

— Може ли да повървя с тебе?

— Аз… — тя не знаеше какво да каже, — Нямате ли нещо по-хубаво да правите?

Тя не беше искала да прозвучи грубо и съжали, че беше казала това.

Ян взе кошницата от ръката й, а после я хвана подръка, за да я преведе през навалицата от хора. Тя се спря, когато минаваха покрай една каруца.

— На Моли й трябват малко пресни зеленчуци.

Тя ги посочи с ръка.

Ян внимателно избра най-хубавите, които човекът предлагаше, като вдигаше един по един зеленчуците, за да ги одобри преди да ги сложи в кошницата, която все още държеше. След като вече превъзмогна удивлението си, на Колин й стана забавно. Никога преди това не беше виждала такова нещо — свиреп воин да се разхожда с кошница в ръка и да избира продукти от пазара. Направо да се скъсаш от смях.

— Обичам да те виждам, че се смееш, Лин. Но ми се струва, че се смееш на мен.

— Така е, сър.

Ян широко разтвори ръце и се усмихна.

— Моля те, наричай ме Ян.

На бузите му цъфнаха трапчинки и Колин беше удивена от приликата му с Андрю. Първоначално изпита някаква топлота и нежност. После, също толкова внезапно, някакво неприятно чувство я осени й тя се почувства слаба и разстроена. През последните години Колин беше обичала Андрю като собствен син, а на моменти дори забравяше, че не е. Ян Блекстоун беше баща на Андрю. Тя никога не би му позволила да й отнеме сина.

— Да не ти е лошо?

Той говореше и Колин се опитваше да се съсредоточи върху думите му, да не мисли повече за жестоката действителност, която тегнеше в съзнанието й. Не успя. Трябва да убие този човек. Трябва да направи това, което Емет й заръча, и да предпази Андрю. Трябва.

— Да не ти е лошо? — повтори Ян, загрижен при вида на пребледнялото й лице.

— Оставете ме на мира — прошепна тя и си грабна кошницата. Той се протегна и тя отстъпи. Боеше се от него и от самата себе си. — Не.

Ян гледаше как Лин се обърна и избяга от него.

По дяволите, какво толкова направих? Тя все бягаше от него. Това го разочароваше много повече, отколкото искаше да си признае.

— Ян — извика майка му. Тя се приближи до него и го хвана под ръка. — Искам малко вино. Да поспрем ли в кръчмата преди да си идем вкъщи?

— Да — усмихна се Ян. — Да пийнем по нещо заедно.

Колин сложи кошницата, която носеше, върху кухненската маса и седна. Хвана ръцете си и ги стисна здраво, за да не треперят. Беше напълно объркана. Защо беше това объркване? Отговорът беше лесен. Трябва да спази обещанието пред баща си. Лесна работа.

Не, не беше лесна.

Моли подаде глава в кухнята.

— Лин, миличка, можеш ли да изнесеш един поднос с вино.

— Да, Моли. Ей сега идвам.

Колин пое дълбоко дъх и се успокои, приготви един поднос и влезе в кръчмата.

Ейнсли наблюдаваше как младата жена донася подноса и усети, че тя внимава да не забележат неудобството й, докато им се сервира. Наистина беше много красива. Сега разбра защо синът й се беше увлякъл по нея.

— Имаш наистина много хубава коса — отбеляза Ейнсли и привлече острия зеленоок поглед към себе си.

— Благодаря ви, лейди… — тя не можа да довърши.

— Лейди Блекстоун. Това е синът ми, Ян.

Колин се поклони и се осмели само за миг да погледне Ян. Той се усмихваше широко.

— Радвам се, че се запознахме, лейди Блекстоун.

Надявам се виното да ви хареса.

— Да, много е хубаво. А твоето име?

— Казвам се Лин.

— Лин, ще изпиеш ли чаша вино с нас?

— Аз… — Колин беше изумена, не можеше и дума да отрони. — Аз… Аз не бих могла. Имам работа. Моля да ме извините, лейди Блекстоун.

Колин се скри за безопасност в кухнята. Той имаше майка! Той беше добър, порядъчен мъж с майка!

— Боже, помогни ми — промълви тя, а носле се разсмя. — Харесвам човека, когото се очаква да убия. Каква ирония!

Ян възседна коня, наблюдавайки как пълната луна минава високо в нощното небе. Твърде много години мъка се бяха насъбрали в душата му и той не можеше да се отърси от мрачното настроение, което го беше обзело. Дори радостта да види Лин не можеше да измести от съзнанието му чувствата, които съпровождаха всяко пълнолуние.

Той нарочно тръгна към тъмната гора. Нощта и вълкът ще са му единствените спътници. Когато тъмнината порозовее от светлината на утрото, той ще се върне в кръчмата да се изкъпе и да поспи. Точно както правеше от твърде много години.