Мики Спилейн - Аз, единакът!

Момъкът на входа взе билета и се прехласна по Кармен. Тя се беше сляла изцяло с ролята си, дори с натъпканата си с дъвка уста и чантичката през рамо, която не беше нищо друго освен оръжие. Джебчиите вътре сушаха евтини меки питиета, а за уиски щяха да поизчакат да се насъбере народ. Всичките пет парчета от оркестъра бяха вече по местата си и тънеха в истински облаци тютюнев дим. Караха някаква кротка ча-ча-мелодия, все още само за себе си.

Изкарах Кармен на дансинга и затанцувахме плътно пред саксофониста. Той се наклони надолу към нас и засвири тихо. Зад нас през вратата започнаха да прииждат приблизително по трима ергени на всяка двойка. Нощта не обещаваше да е от спокойните.

— Има ли нужда да ти подсказвам? — попитах аз. Косите й се люшкаха в ритъма на музиката.

— Зная какво да говоря.

— Да чуя.

— Алфредо Лиас. От „Гестри“. Дадох му пари за европейски часовник. Каза ми, че ще се срещнем тук.

— И внимавай за вълци.

— Обичам вълците — каза тя.

В девет часа вече беше претъпкано. Но потокът от окъснели мераклии не секваше. Покрай стените се блъскаха самци, които зорко следяха жените и вземаха дамите на онези, които си бяха нарочили. Наоколо като неуморни копои щъкаха шестима яки типове, които прекратяваха сбиванията още в началото и изхвърляха скандалджиите.

Заведох Кармен до лавката за безалкохолни и взех две джинджифилови бири за долар. Преди още да беше довършила питието си, някакъв лъскач с вид на азиатец, издокаран с модерни парцалки, се приближи и без да ме поглежда, я покани на танц. Тя ме погледна въпросително.

— Върви — казах аз, — ще бъде неповторимо усещане.

Лицето на азиатеца се стегна, но той пое ръката й и без да каже дума, я отведе сред тълпата на дансинга. Дребничкият барман ме потупа по ръката и каза:

— Внимавайте с тоя, сеньор. Не идва тук само за да слуша музика.

Изчаках ги да приближат, а когато азиатецът се опита нещо да протестира, го мушнах с пръст в окото и той офейка. Зад гърба ми барманът приглуши вика си с длан.

Ние претърсвахме наоколо, но никой от нас не откриваше човека, който ни трябваше. Към полунощ разиграха томболата с билетите и някаква жена спечели бутилка скоч.

Към един часа музикантите започнаха да поглеждат часовниците си, а в салона се разразиха два яки търкала. Горилите веднага се погрижиха за спокойствието и неколцина от побойниците бяха проснати на земята и изхвърлени. Двойките започнаха да си тръгват и дори цокълът от ергени беше пооредял. Ако Лиас беше научил за смъртта на приятелчето си, нямаше да е в много весело настроение. Ако все пак беше дошъл, щеше да е някъде в края на тълпата, възползувайки се единствено от предимството да е един от множеството.

Изпратих Кармен в женската тоалетна, за да се опита да научи нещо там, а аз се захванах с оглед на ергенските редици. По-голямата част от тях бяха насядали по пейките, като разговаряха, спореха, пиеха и през цялото време си мислеха, че си прекарват страхотно. Обиколих цялото помещение, без да открия някого, който да ми заприлича на Лиас, а след това се спрях отново за кока-кола. Кармен се беше изгубила от доста време и започнах да я търся с поглед из тълпата, като се опитвах да я различа сред пълната бъркотия.

Барманчето с престилка, натежала от приходите, попита:

— Да не сте си изгубили момичето, сеньор?

Без да се замислям, изтърсих:

— Не… един приятел. Алфредо Лиас. От борда на „Гестри“.

— Фредо ли? Той до ей сега беше тук. Тръгна току преди да дойдете с тази де, Мария. — Той се изправи на пръсти, изпъна врат, а след това посочи с пръст. — Вижте го, ето го там, сеньор!

Престорих се, че гледам натам, но не мога да го видя. Барманчето каза:

— Там, сеньор, сивият костюм, до празните каси от сода.

— Видях го, благодаря.

— Моля, сеньор.

Прекосих дансинга, като си проправях път между аплодиращите оркестъра двойки. Докато гледах как саксофонистът се покланя, Кармен сграбчи ръката ми. Бутнах я пред мене и продължихме да си пробиваме път през тълпата.

— Райън…той е тук! Едно момиче ми каза, че е с Мария и…

— Зная, моето момиче. Те са ей там.

Тъкмо посочих към него, и оркестърът отново подкара ча-ча-ча. Прегърнах Кармен и затанцувахме към така наречения Фредо. Преди да стигнем до него, той излезе на дансинга с красивата чернокоса девойка и започна да се изгубва сред тълпата.

Но не успя да се изгуби от погледа ми. Насочвах Кармен в стъпките и ето го и него, загледан надолу към девойката Мария, без изобщо да я вижда. Лицето му беше просто маска, под която се криеше неговото истинско лице, сгърчено от ужас.