Мики Спилейн - Аз, единакът!

— Кой от екипажа е замесен?

— Никой. Тези работи не се правят от вчера за днес.

На „Гестри“ със сигурност има тайник, с който корабът е снабден от години и който е използуван само при нужда, без никой на борда да знае за това. Когато пристигне в другото пристанище, корабът се „разтоварва“ от друга група по предварителен план. Тези групички са много печени. Те са в големия бизнес. Направо са държава в държавата. Проверихме целия екипаж на „Гестри“ човек по човек — всички са чисти. Лиас и Ескаланте са били там по случайност. Някой ден ще огледаме кораба основно и ще открием как е направено.

— Това ни отвежда до Билингс.

Едрия ме погледна през масата и любопитството в погледа му беше непресторено.

— Знаеш ли как е станало?

— Мисля, че да.

— И за това ли ще трябва да чакам?

— Не. — Оставих всички подробности да се избистрят и започнах да ги подреждам по местата им. — Посредством системата за свързване те са се добрали до един момък на име Хуан Гонзалес. Споменали са му какво имат и са поискали да им намери купувач. Хуан неочаквано се увълчил. Разбрал, че може да кули нещото за шепа монети, а след това да му изкара големи пари. Може би онези двамата са узнали, че нещото струва добри пари, и са започнали да вдигат цената. Както и да е, но именно Хуан познавал човек с мангизи, който се ослушвал за удар. Билингс е разполагал с десет бона суха пара. Той е оставил Хуан да направи сделката, вероятно на патрньорски начала. След това го е убил и е заграбил закупеното само за себе си. Хуан е бил много наплашен. Може би е знаел, че е нарочен. Билингс също е бил изплашен. Истинските стопани са си искали стоката и са вървели по следите й. Билингс не е успял да избяга достатъчно бързо. Хванали са го. Той е излязъл и ми е прехвърлил топката.

— А кой е бил, ирландецо? Кой е Лодо?

— Арт умря, защото беше на път да го открие. Лодо било кодовото име на убиеца на мафията по Източното крайбрежие.

Той не каза нищо. Сякаш дори не чу.

— Това е важно, нали? — подхвърлих аз.

— Може би. Понякога мафията е доста разтегливо понятие. Все още е велика, но понякога заглъхва в сравнение с останалите големи организации. Имаме си хора в повечето от секциите на мафията, но досега все още не сме чували за нещо подобно.

— Там винаги изниква по нещо ново — казах му аз. — Ами… доколко ново беше това, което ти съобщих?

— Достатъчно ново. Това променя нашата операция. — Той замълча, втренчи се в мене и потри брадичката си с юмрук. — Само че ти премълча някои неща, ирландецо.

— Кои например?

— Защо всички искат смъртта ти? Оставих го да се наслади на зъбите ми.

— И на мене ми се ще да узная. Когато го разбера, ще съм пипнал вашия Лодо, приятелче.

— Може би ти стига, а? Показах му още зъби.

— А-а, не, татенце-е! Спомняш ли си началото… онази, голямата бала банкноти? Искам ги. Имам си планове.

— Искаш ли да ги споделиш?

— Не. Но мога да ти кажа къде ще видиш нещо интересно. Онези, които искат кожата ми, са завардили апартамента ми. Предполагам, че бихте се радвали да пипнете някои от момчетата, и можете да го направите, ако се опитате да заложите мамец в бърлогата ми. Може да се окаже наистина интересно.

— Знаем ги къде са. Дори го обмисляхме. Бяхме там и когато братята Етчинг те забраха тази сутрин.

Устата ми зееше.

— По дяволите! — възкликнах. — Ами че това си беше откарване. Защо не се намесихте?

Той сви небрежно рамене:

— Не се разпоредих, защото знаех, че ще се измъкнеш от клопката. Между другото, къде са сега те?

Аз го раздадох също толкова небрежно:

— Някъде из Джързи, а Стан Етчинг е с дупка в корема.

— Прекрасно — каза той. — Ще запиша всичко като устен доклад.

След това се изправи и добави:

— Бъди внимателен довечера. Ако имаш нужда от помощ, звъни!

— Разбира се — казах аз. — Непременно.

Беше 15,35 и денят навън беше същият. Изчаках под козирката на входа, докато зърнах, светлинната табелка на едно такси и му махнах. Спрях го там, откъдето „Пийтър Дж. Хейнис III“ не можеше да бъде видян, шестнадесет етажа по-горе, и отворих работа на момчето от асансьора. То ме изгледа, сви рамене и подкара кабината нагоре.

Фоайето беше тихо. От една от далечните канцеларии се дочуваше мекото потракване на пишеща машина, а от една от по-близките — монотонният приглушен говор на някой, който явно водеше телефонен разговор. Зад бюрото на приемната се отвори незабележима врата и оттам се подаде червенокосата, видя ме и се усмихна широко. Беше в прилепнала зелена рокля и напълно съзнаваше какво означава това при нея.