Мики Спилейн - Аз, единакът!

— Бих искала да се надявам, че идвате при мене, но зная, че не е така.

— Нима работите в събота?

— Само понякога. В събота е по-спокойно и когато има повечко работа, човек успява да насмогне.

— За мене е удоволствие. Кармен тук ли е?

— Мис Смит ли? Аз поклатих глава.

— Кармен. Ние сме приятелчета.

Тя извърна очи, а след това отново ме погледна докачено миг преди усмивката й отново да докосне устните й.

— Второ качество. При мене все така се получава. Не, не е тук. Излезе по магазините, след това се връщаше и излизаше още два пъти. Търсихте ли я в дома й?

— Тцъ.

Тя се пресегна към телефона, и набра номера. Чух сигнала за свободна линия поне шест пъти, след което червенокосата каза:

— Няма никой, но ако искате, можете да оставите съобщение.

Не схванах и тя долови това в погледа ми. Пресегна се зад главата си и отмести картината на стената. Там беше вграден магнитофон с наполовина пълни ролки.

— Включва се след десетото позвъняване — обясни тя. — Един тенекиен глас ви моли да оставите съобщение и можете да говорите в продължение на три минути. Освен това записва всички изходящи разговори. Да оставя ли някакво съобщение?

— Хитро — казах аз. — Тогава й кажете, че ще се прибера за вечеря към шест.

Чух тенекиения глас на автоматичния секретар, след това съобщението беше предадено.

След като окачи слушалката, червенокосата попита:

— Кажете ми, господин…

— Райън.

— …господин Райън… нали няма да причините зло на… мис Смит?

— Не схващам.

— Очите й направо греят.

Изчаках продължението.

— Зная кой сте, господин Райън — каза тя. — Въпреки че снимките ви по вестниците надали ви ласкаят.

Почувствувах онова характерно затопляне на тялото, което предизвиква само страхът. Като последен мухльо се бях направил на много отворен и сега това девойче можеше да затапи цялата работа. Тя като че ли долови мислите ми. Сигурно съм изглеждал пределно прозрачен.

Червенокосата се усмихна отново. В усмивката й нямаше дори намек за хитруване или коварство.

— Тревожа се за мис Смит. Тя знае ли?

— Знае. И ми помага.

— Вие не сте направили онези неща, нали?

— Само някои от тях — казах й без колебание аз. — Но те са оправдани. Мисля, че в края на краищата всичко ще се изясни.

— Мислите ли?

— Е, ако ме опукат, няма да има ден за пране. Тогава ще бъда целият мръсни чорапи и кофти спомени, нищо изпраничко, само един осмърдян като от порове погребален костюм.

За един кратък миг смехът изчезна от погледа й и тя каза сериозно:

— Не позволявайте да се случи това, господин Райън.

— Дори ще се опитам да не го позволя — ухилих се аз.

Имаше няколко пакета с покупки, които Кармен беше оставила, и аз ги взех. Те щяха да ми осигурят добро прикритие по улиците. Един мъж с покупки винаги изглежда нормално и не привлича погледите.

Когато стигнах до апартамента на Кармен, беше шест без четвърт. Минах през задния вход, качих се в сервизния асансьор, после използувах ключа, който ми беше дала тя. Когато отворих вратата, ме заля музиката на гърмящото в апартамента лудешко джаз-парче, а тя танцуваше в средата на хола.

Оставих покупките на земята и се приближих да я погледам. Беше страхотна. Под звуците на дрънчащия бенд тя изпълняваше чувствен танц, който не пасваше на ритъма, но напълно отговаряше на настроението на парчето. Пуловерът й беше черен и прилепнал, а гърдите й под него — свободни. При прелестното им олюляване и издигане прозиращата през плетката плът контрастираше изумително на черното. Полата й беше свободна, плисирана, тъмнокафява и когато се завъртеше, се откриваше за кратко гледката на дългите й, заоблени крака. Съвсем преднамерено, почти професионално тя се завъртя по-бързо, така че полата се разпери достатъчно за миг, колкото да разбереш, че под нея, както и под пуловера, няма нищо друго. Тя се засмя към мене през стаята, а аз я хванах за колана от метални плочки, който си беше сложила, притеглих я плътно към мене и вкусих влагата на устните й.

Дишаше дълбоко и по лицето й беше избила руменина. Очите й бяха грейнали като звезди. Тя погали с пръсти лицето ми.

— Никога преди не съм се чувствувала така, ирландецо.

— Аз също.

— Иска ми се това да беше… наистина. Не за да търсим… някого си.

— Ще го направим пак. Някой друг път.

— Добре. Ще хапнем ли? Има стек.

— Искам тебе.

— По-късно — отсече тя.

Трябва да отидеш на място като това, за да разбереш какво представлява. Беше просто една стара постройка, в която цялото помещение се заемаше от дансинга, а в отсрещния край някой беше поставил естрадата за оркестъра. Тоалетните бяха от двете страни и можеше да усетиш миризмата им още с влизането. По-късно, когато носът ти привикнеше с миризмите на пот, джин и евтини парфюми, вече не се усещаше нищо, но в началото воняха тежко.